Сестрата привършва. Посягам към телефона и звъня у дома, да разбера как е Кара. Изненадва ме приятелският глас на Грета:
— Здрасти.
— Здравей — отвръщам аз.
Приятелската нотка изчезва.
— Разбрах, че си добре.
— И на мен казаха същото.
— Аз съм тук с Кара — казва Грета с възможно най-безличен тон. — Мога да я взема у нас довечера, ако искаш.
— Би било великолепно. Благодаря ти.
Кратко мълчание.
— Пол.
Това не ми харесва — обикновено ме нарича Коуп.
— Какво?
— Доброто на Кара е много важно за мен. Тя си остава моя племенница. Както и дъщеря на сестра ми.
— Разбирам.
— Ти от друга страна обаче не означаваш нищо за мен.
Прекъсва.
Чакам Мюз да се върне, а главата ми бръмчи. Обмислям всяко нещо поотделно.
Гленда Перес казва, че сестра ми е излязла жива от онази гора. Айра Силвърстейн пък твърди, че е мъртва. Кому да повярвам?
Гленда Перес изглежда горе-долу нормална. За разлика от Айра Силвърстейн. Значи: на Гленда Перес.
Спомням си още, че Айра настояваше, нещата да си останат погребани. Убива Джил и почти уби мен, за да попречи на разследването. Преценил е, че докато смятам сестра си за жива, няма да спра да ровя. Ще ровя и ще руша, ще правя каквото намеря за добре, без оглед на последствията, докато съществува искрица надежда, че мога да върна сестра си жива у дома. Очевидно Айра не искаше това.
Ето мотив да излъже, да каже, че Камил е мъртва.
От друга страна, Гленда Перес също иска да спре моето разследване. Докато не сторя това, семейството й е изправено пред реална опасност. Извършената от тях измама, както и изброените псевдопрестъпления, могат да излязат на бял свят. Следователно в неин интерес би било аз да остана с убеждението, че нищо не се е променило, че нещата са си както преди две десетилетия, че Уейн Стъйбънс наистина е убил моята сестра. В неин интерес би било да ми каже, че Камил е мъртва.
Но тя не го направи.
Тоест: да се повярва на Гленда Перес.
Усещам как надеждата — отново тази дума — започва да се надига в гърдите ми.
Лорън Мюз се връща в стаята. Затваря вратата след себе си.
— Току-що говорих с шериф Лоуъл — съобщава тя.
— Така ли?
— Както вече казах, случаят си е негов. Не можех да споделя някои неща без неговото съгласие.
— Става дума за онази бременност, нали?
Мюз се отпуска на сола така, сякаш се опасява да не се разпадне под тежестта й. Отпуска ръце в скута. Това при нея изглежда нелепо. Обикновено ръкомаха като натъпкан с амфетамини сицилианец, след като едва не е бил прегазен от кола. Никога не съм я виждал така потисната. Погледът й е сведен надолу. Става ми малко мъчно за нея. Винаги полага усилия да постъпва по най-правилния начин. Винаги.
— Мюз.
Тя вдига поглед. Видяното не ми харесва.
— Какво става?
— Помниш ли, че изпратих Андрю Барет в района на лагера?
— Разбира се — отвръщам аз. — Той искаше да опита някакъв нов уред. Е, и?
Мюз ме гледа и мълчи. Очите й овлажняват. После кимва. Най-печалното кимване, което ми се е случвало да видя.
Усещам, как целия ми свят се сгромолясва.
Надежда. Сърцето ми бе обгърнато от нежната й пелена. Сега то се наежва и разкъсва тънката обвивка. Не мога да дишам. Клатя яростно глава, но Мюз продължава да кима.
— Откриха кости недалеч от мястото, където бяха намерени другите двама — проговаря тя.
Разклащам още по-силно глава. Не сега. Не след всичко това.
— Скелет на жена, висока метьр и шестдесет и седем, прекарал под земята петнайсет-двайсет години.
Не спирам да клатя глава. Мюз млъква в очакване да дойда на себе си. Правя опит да се прокашлям, да не чувам какво ми говори. Искам да блокирам съзнанието си, да превъртя лентата назад. И тогава си спомням нещо.
— Чакай, ти ме попита, дали Камил е забременявала. Да не би този скелет… да не би да има следи от бременност?
— Не само това. Жената е раждала.
Седя неподвижно. Мъча се да го асимилирам. Но не мога Да научиш, че е била бременна е едно. Това би могло да се случи. Може да е абортирала. Де да знам. Но че е износила плода, че го е родила и след всичко това е мъртва…
— Разбери какво се е случило, Мюз.
— Ще го направя.
— И ако се окаже, че има някакво бебе в цялата тази работа…
— Ще разбера и това.
ТРИДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА
— Имам новини.
Алексей Какарьов пак си е внушителен, макар и противен тип. Към края на осемдесетте, малко преди падането на Берлинската стена и коренната промяна в живота на всички тях, той бе подчинен на Саш в Интурист. Цялата работа е направо комична. У дома те всички са били елитни кадри на КГБ. През 1974 служат в „Спецгрупа А“ — Група Алфа. Предполага се, че нейната задача е да противостои на тероризма и организираната престъпност, но в една студена коледна утрин на 1979 година тяхната част напада двореца „Даруламан“ в Кабул. Скоро след това Саш е назначен в нюйоркското бюро на Интурист. Какарьов, човек, с когото Саш не се погажда особено добре, пристига в САЩ с него. И двамата оставят семействата си у дома. Така се прави в ония времена. Ню Йорк предлага много изкушения. Там пускат само най-закоравели кадри. Но и най-закоравелите се подлагат на наблюдение от страна на човек, когото няма защо да обичат или му се доверяват. Дори най-закоравелите не бива да забравят, че у дома са останали любими същества, които могат да пострадат.