— Аз пък не храня никакви съмнения — отвръща Саш. — Бяхме си бандити.
Мълчание.
След малко се обажда Какарьов:
— И какво ще стане сега? След като откриха тялото?
— Може би нищо. Може би ще умрат още хора. Или пък Павел най-сетне ще получи възможност да се изправи лице в лице с миналото си.
— Ти не му ли каза, че не бива да го прави? Че трябва да го остави погребано?
— Казах му — отвръща Саш. — Но той не иска и да чуе. А и знае ли се кой от двама ни има право?
Идва доктор Макфадън, за да ми каже, че имам късмет. Че куршумът е пронизал страната ми, без да засегне някой важен орган. Винаги се отнасям с насмешка и пренебрежение, когато героят получи куршум в тялото, а сетне продължи нататък, все едно нищо не е било. На практика обаче повечето огнестрелни рани са от подобно естество. Излежаването в това легло с нищо не превъзхожда почивката у дома.
— Повече ме притеснява ударът в главата — продължава докторът.
— Но мога да си тръгна, нали?
— Нека поспите малко, какво ще кажете? Искам да видя как ще се чувствате след това. По-добре е да пренощувате при нас.
Понечвам да споря, но си давам сметка, че няма да спечеля нищо от прибирането вкъщи. Гади ми се, боли ме, натъртен съм. Сто на сто изглеждам ужасно и само ще изплаша Кара със собствения си вид.
В гората са намерили тяло. Още не мога да асимилирам тази мисъл.
Мюз изпрати по факса предварителните резултати от аутопсията. Все още не разполагат с кой знае какво, но е много трудно да се допусне, че трупът не е на сестра ми. Лоуъл и Мюз са направили задълбочено проучване в архивите на околните полицейски управления, за да разберат дали няма и други изчезнали жени, чиито описания да пасват с това на намереното тяло. Проучванията са останали без резултат — единственото сходство е със случая на моята сестра.
До момента патологът не е стигнал до извод по отношение причината за смъртта. Това не е нещо необичайно при скелети в подобно състояние. Ако е прерязал гърлото или я е изгорил жива, най-вероятно е изобщо да не се установи причината. Върху костите не би имало следи. Сухожилията и вътрешните органи са се превърнали отдавна в пир за най-различни паразити.
Съсредоточавам вниманието си върху основния проблем — разделената срамна кост.
Жертвата е раждала.
Отново се спирам на този въпрос. Питам се дали е възможно.
При нормални условия това обстоятелство би дало надежда трупът да се окаже не на сестра ми. Но ако не е, какви изводи следва да направя? Че в течение на същия отрязък от време е било убито друго момиче, за което нищо не е известно, и то е било погребано в района, където са заровени жертвите от лагера?
Не звучи много вероятно.
Нещо не достига. Много неща не достигат.
Вземам мобилния телефон. В стаята няма обхват, но аз изваждам номера на Йорк и го набирам по градската линия.
— Има ли нещо ново? — питам.
— Знаете ли колко е часът?
Не знам. Поглеждам часовника.
— Малко след десет — казвам аз. — Та има ли нещо ново?
Той въздъхва.
— Резултатите от балистичната експертиза потвърждават онова, което ни е вече известно. С пистолета на Силвърстейн е убит Джил Перес. И макар ДНК анализите да се нуждаят от няколко седмици, първоначалният оглед показва сходство на неговата кръв с откритата в задната част на фолксвагена. Ако прибегнем до спортната терминология, можем да кажем така: гейм, сет, мач.
— Люси какво мисли по въпроса?
— Според Дилън няма голяма полза от нея. Тя е в състояние на шок. Смята, че понеже баща й не бил добре, може би си е въобразил съществуването на някаква заплаха.
— Дилън приема ли подобна версия?
— Да, разбира се. Защо не? При всички положения нашият случай е приключен. Вие как се чувствате?
— Превъзходно.
— И Дилън го простреляха един път.
— Само един?
— Добро попадение. Както и да е, той до ден-днешен показва белега на всяка срещната жена. Възбуждало ги, както разправя. Не забравяйте това.
— Наръчник по сваляне на Дилън. Благодаря.
— Познайте какво им казва, след като видят белега.
— Ей, малката, и не искаш ли да ти покажи пищова?
— Браво, как се сетихте?
— Люси накъде тръгна, след като се разделихте?
— Закарахме я у тях в градчето.
— Добре, благодаря.
Прекъсвам и набирам номера на Люси. Обажда ми се телефонният секретар. Оставям съобщение. След това звъня на Мюз по мобилния.
— Къде си? — питам.
— На път за вкъщи, защо?
— Мислех си, че няма да е зле да ако отскочиш до Рестън и да разпиташ Люси.
— Вече ходих.
— И?
— Не ми отвори. Но вътре светеше. Там беше.