— Значи е бил наясно?
— Както вече казах, нещата не са толкова прости.
— Не ми казваш всичко, чичо Саш. Търси ли той Камил?
Саш затваря очи. После сяда зад бюрото си.
— Спомена преди малко Ленинград — започва той. — Знаеш ли на какво ме научи блокадата? Мъртвите нищо не означават. Тях ги няма. Заравяш ги и продължаваш нататък.
— Ще запомня това, Саш.
— Ти се захвана с това разследване. Не пожела да оставиш мъртвите в покой. И докъде я докара? Убити са още двама. Разбра, че любимият ти баща е убил собствената ти майка. Струваше ли си, Павел? Имаше ли смисъл да тревожиш старите духове?
— Зависи — отвръщам аз.
— От какво?
— От онова, което е станало със сестра ми.
Чакам.
Чувам последните думи на баща си: „Знаеше ли?“. Бих помислил, че ме обвинява за нещо, че е прочел вина, изписана върху лицето ми. Но не е това. Дали съм знаел за истинската съдба на сестра си? Дали съм знаел какво е извършил? Дали съм знаел, че е убил собствената ми майка и я е заровил в гората?
— Какво стана със сестра ми, Саш?
— Точно нея имам предвид, когато казвам, че не е толкова просто.
Аз чакам.
— Трябва да разбереш. Баща ти така и не бе уверен докрай. Добра се до някои неща, но единственото, което знаеше със сигурност, бе намерението на майка ти да избяга заедно с теб и парите.
— И?
— И ме помоли за помощ. Поиска да се запозная с онова, което бе успял да установи. Помоли ме да открия сестра ти.
Аз го поглеждам в очакване.
— И ти откри ли я?
— Положих много усилия. — Той пристъпва към мен. — А когато свърших, казах на баща ти, че не е разбрал правилно.
— Кое?
— Казах на баща ти, че твоята сестра е загинала през онази нощ в гората.
Аз съм объркан.
— А така ли е станало?
— Не, Павел. Тя не е умряла тогава.
Усещам сърцето си да се блъска в гръдния кош.
— Ти си го излъгал. Не си искал да я намери.
Той мълчи.
— А сега? Къде е тя сега?
— Сестра ти разбра за стореното от вашия баща. Нищо не можеше да направи, естествено. Нищо не можеше да се докаже. Пък и все още оставаше открит въпросът защо се е крила до този момент. Беше я страх от баща ви. Как би могла да се изправи пред мъжа, убил собствената й майка?
Спомням си за семейство Перес, обвиненията в измама и всичко останало. Същото би било и със сестра ми. Даже преди включването на татко в уравнението за нея би било достатъчно трудно да се прибере у дома.
Нова надежда изпълва сърцето ми.
— Но ти я намери?
— Да.
— И?
— И й дадох пари.
— Помогна й да се скрие от него.
Той не отговаря. А и не е нужно.
— Къде е сега?
— Загубих следите й преди години. Трябва да я разбереш — тя не искаше да ти причини болка. Обмисляше възможността да те отведе със себе си. Но това не бе разумно. Знаеше колко много обичаш баща си. А по-късно, когато ти вече бе станал обществено значима фигура, тя си даде сметка за това какви неприятности, какъв позор би донесло евентуалното й появяване. Осъществи ли го, с теб е свършено, защото всички стари сенки щяха да се завърнат и да те връхлетят.
— Това и сега е така.
— Да. Известно ни е. Той каза „ни е“.
— И така, къде е Камил?
— Тя е тук, Павел.
Сякаш попадам във вакуум. Не мога да дишам. Разтърсвам яростно глава.
— Трябваше ми известно време, за да я открия след толкова години — казва Саш. — Но го направих. Влязохме във връзка. Тя не знаеше за смъртта на баща ви. От мен научи. И това, естествено, промени изцяло нещата.
— Чакай малко. Ти… — Гласът ми секва. — Ти си разговарял с Камил?
— Да, Павел.
— Нищо не разбирам.
— Когато влезе преди малко, на телефона беше тя.
Тялото ми се смръзва.
— Отседнала е в хотел през две пресечки оттук. Казах й да дойде. — Той хвърля поглед към асансьора. — Това е тя.
Качва се.
Бавно извръщам поглед и следя цифрите върху светещото табло. Чувам звън. Правя крачка натам. Не мога да повярвам. Сигурно е пореден мръсен номер. Надеждата отново ми се подиграва.
Асансьорът спира. Чувам как вратите започват да се отварят. Не се плъзгат безшумно, а с неохота, сякаш не желаят да пропуснат своя пътник. Замръзвам на мястото си. Сърцето ми ще се пръсне всеки миг. Не отделям очи от тези врати, от този процеп.
И тогава, двайсет години след като изчезва в онази гора, моята сестра Камил отново се появява в живота ми.
ЕПИЛОГ
ЕДИН МЕСЕЦ ПО-КЪСНО
На Люси не й се иска да ме пусне на това пътуване.
— Най-после всичко свърши — казва ми тя тъкмо преди да тръгна за летището.
— Чувал съм го и преди — парирам я аз.