Но нито един от нас не излезе невредим от онази гора.
Що се отнася до моя личен живот — е, аз съм влюбен. Това е. Обичам Люси с цялото си сърце. Не се и опитваме да бавим топката. Хвърлихме се стремглаво в нашата любов, сякаш за да наваксаме изгубеното през тези години. Може би в цялата работа се долавя нещо болезнено, нещо маниакално, нещо като прословутата сламка за удавника.
Прекарваме много време заедно и когато я няма, аз се чувствам изоставен и самотен, копнея да я видя отново. Тогава говорим по телефона. Непрекъснато си разменяме имейли или текстове по пейджъра.
Такава е любовта, нали?
Люси е забавна и смешна, и топла, и умна, и красива. И ме завладява целия в най-прекрасния смисъл на тази дума. Сякаш сме съгласни по всички въпроси. Без тези, свързани с настоящото пътуване.
Разбирам страховете й. Прекрасно знам колко крехко е всичко около нас. Но и не може да се живее вечно върху този трошлив лед. И ето ме отново в оня затвор на Вирджиния — очаквам да науча някои последни истини.
Влиза Уейн Стъйбънс. Намираме се в същата стая, както при предишното свиждане. Той сяда на същото място.
— Боже-боже — обръща се той към мен, — много делово момче се оказа ти, Коуп.
— Ти ги уби — казвам аз. — Въпреки всички приказки, ти си гадният убиец, който е отговорен за смъртта им.
Уейн се усмихва.
— Ти си го замислил отначало докрай, нали?
— Слуша ли ни някой?
— Не.
Той вдига нагоре изпъната дясна длан.
— Даваш ли честна дума?
— Имаш я — отвръщам аз.
— Ами тогава — да, защо да го крия. Аз го направих. Аз замислих убийствата.
Ясно. И той стига до извода, че трябва да се изправи лице в лице с миналото.
— И си го направил така, както разправя госпожа Перес. Заклал си Марго. После Джил, а Камил и Дъг избягват. Ти ги гониш. Застигаш Дъг. Убиваш и него.
Той вдига показалец.
— Не си направих добре сметката тогава, ще знаеш. Оплетох конците с оная Марго. Трябваше да е последна, понеже така и така беше вързана. Но шията й бе толкова открита, така уязвима… Не можах да се сдържа.
— Има някои неща, които първоначално не можах да разбера — казвам аз. — Но сега мисля, че са ми ясни.
— Цял съм в слух.
— Тези записки, които детективите пробутаха на Люси…
— Ъхъ.
— Питах се кой би могъл да ни види в онази гора, но Люси отгатна верния отговор. Само един човек би могъл да знае за нас: убиецът. Ти, Уейн.
Той разперва ръце.
— Скромността не ми дава да кажа повече по въпроса.
— Ти си разказал на ония от НДКТ. Ти си източникът.
— Скромност, Коуп. Отново се позовавам на нея. Явно се забавлява.
— Как накара Айра да ти помогне?
— Милият чичо Айра. Откаченото хипи. Той не помогна кой знае колко. Исках само да го махна от пътя си. Виждаш ли, Коуп — това сигурно ще те порази, но Айра продаваше наркотици. Разполагах със снимки и доказателства. Ако това се разчуеше, скъпоценният му лагер отиваше на кино. А и той също.
Усмихва се по-широко.
— И когато двамата с Джил започваме да ровим в миналото — обаждам се аз, — той се уплашва. Както сам каза, той си е откачалка от едно време, а сега — далеч по-голяма. Съзнанието му е размътено от параноя. Ти си в затвора, но аз и Джил можем да му навлечем голяма беля. И Айра изпада в паника. Затваря устата на Джил и прави опит да стори същото с моята.
Уейн отново ме дарява с усмивка. Но в нея се долавя нещо различно.
— Какво има, Уейн?
Той не отговаря. Само се хили. Това не ми харесва. Повтарям наум току-що казаното. Продължава да не ми харесва.
Уейн не спира да се усмихва.
— Какво има? — питам аз.
— Пропускаш нещо, Коуп. Изчаквам.
— Не само Айра ми помогна.
— Знам — отвръщам аз. — Джил също. Той е завързал Марго. А и сестра ми донякъде. Тя подмамва Марго в гората.
Уейн примижава и ми показва палец и показалец на сантиметър един от друг.
— Изпускаш едно мъ-ъ-ничко нещо — повтаря той. — Една мъ-ъ-ничка тайна, която съм пазил през цялото време.
Затаявам дъх. Той само се хили. Нарушавам тишината:
— Каква е тя?
Уейн се накланя към мен и прошепва:
— Ти, Коуп.
Загубвам дар слово.
— Пропускаш собствената си роля във всичко това.
— Не я забравям — едва успявам да промълвя аз. — Напуснах поста си.
— Да, това е така. А ако не беше го направил?
— Щях да ти попреча.
— Да — процежда Уейн. — Точно така.
Очаквам да чуя още. Но той мълчи.
— Това ли искаше да чуеш, Уейн? Че се чувствам отчасти виновен?