— Да.
Представям си колко се е уплашила, как вероятно е изтичала при своя баща, как Айра на свой ред изпада в паника.
— Айра те вижда цяла в кръв. Помислил си е, че…
Тя мълчи. Но нещата вече застават по местата си.
— Айра не би убил Джил и мен заради себе си. Но той е баща. В последна сметка, независимо от всичките му мир, покой, любов и разбирателство, Айра е на първо място баща като всеки друг. И той е готов да убие, за да защити своето момиченце.
Тя заридава отново.
Всички са мълчали. Всички са се страхували. Майка ми, сестра ми, Джил и неговите близки, а ето сега и Люси. Всеки от тях носи част от бремето на вината и всички те плащат висока цена. Ами аз? Аз предпочитам да се оправдавам с безразсъдна младост. Но може ли да бъде оправдание това? Мой дълг бе да охранявам лагерниците през онази нощ. А аз изклинчих.
Дърветата сякаш се скланят над нас. Поглеждам нагоре към тях, а сетне надолу, към лицето на Люси. Виждам неговата красота. Виждам следите от страданието. Искам да бъда с нея. А не мога. Не мога да разбера защо. Искам. Знам, че точно това трябва да направя. Но не мога.
Обръщам се и се отдалечавам от жената, която обичам. Очаквам да ме спре. Но тя мълчи. Оставя ме да си тръгна. Дочувам нейните ридания. И крача нататък. Вървя, докато излизам от гората и стигам при колата на паркинга. Присядам на тротоара и затварям очи. Тя ще трябва рано или късно да дойде тук. И аз седя на бордюра. И я чакам. Питам се накъде ли ще се запътим, когато се появи. Питам се дали ще си тръгнем заедно от тази гора, или след толкова много години тя ще вземе своята последна жертва.