Люси ръководи дискусията. Това е най-важната част от занятието. Не е лесно да се преподава на студенти. Тя често си спомня собственото си обучение, дългите часове сухи лекции, от които не помни една дума. Уроците, които наистина запамети, които усвои, а по-късно използва, са до един бегли забележки на преподавателя, направени в хода на дискусии. Преподаването е въпрос на качество, а не на количество. Ако много дрънкаш, започваш да досаждаш. По-малко приказки — по-голям ефект.
Учителите също се ласкаят от внимание. Това може да бъде опасно. Един от първите й професори даде прост и ясен съвет в това отношение: „Ти не си център на Вселената“. Старае се да не забравя това. От друга страна, студентите не обичат да им се докарваш. Затова, когато разказва понякога анекдот, тя гледа да е такъв, при който сама е забъркала някаква каша — подходящи случаи колкото щеш, — а сетне все пак съумява да се измъкне.
Друг проблем е свързан със склонността на студента да казва не онова, което наистина мисли, а това, с което се надява да направи добро впечатление. Разбира се, същото се отнася и до заседанията на факултетския съвет — важното е да звучи добре, а не дали е истина.
Днес Люси има особена задача. Нужни са й реакции. Иска авторката да се издаде по някакъв начин. Или пък авторът. Затова ги притиска.
— Това трябва да е спомен — казва тя. — Вярва ли някой, че наистина се е случило?
Въпросът кара аудиторията да замлъкне. Съществуват неписани правила. Професорът почти нарече автора лъжец. Тя прави стъпка назад: — Мисълта ми е, че звучи като художествена литература. Това е добре по принцип, но не и в този случай. Не ви ли кара да поставите под въпрос автентичността?
Дискусията е оживена. Във въздуха стърчат ръце. Студентите спорят един с друг. Най-сладката част от работата. Люси няма кой знае какви радости в живота. Но умира за тези деца. Всеки семестър се влюбва в тях наново. Те са нейното семейство от септември до декември и после от януари до май. След това я напускат. Някои се връщат. Само малцина. Тя всеки път им се радва. Но те вече не са й роднини. Само текущият курс има този статут. Шантава работа.
В един момент Лони излиза от помещението. Люси се пита къде ли отива, но вниманието й е погълнато от групата. В някои дни времето изтича прекалено бързо. Този е от тях. Часът свършва и те започват да прибират нещата си, а Люси така и не успява да открие автора на анонимната записка.
— И не забравяйте — казва тя, — още две страници за дневниците. Искам ги до утре. — После добавя: — Впрочем, ако желаете, може и повече от две страници. Колкото решите.
След десет минути е вече в кабинета си. Лони я чака.
— Забеляза ли нещо? — пита го тя.
— Не.
Люси започва да си прибира нещата, тъпче листове в чантата за лаптопа.
— Къде отиваш? — пита Лони.
— Имам среща.
Тонът й пресича желанието му да пита още. Люси провежда тази „среща“ всяка седмица по веднъж, но никому не доверява естеството й. Дори на Лони.
— Ами… — започва той, вперил поглед в пода. Тя спира.
— Какво, Лони?
— Все още ли имаш желание да разбереш, кой е авторът на тази история? Щото, как да ти кажа, има нещо непочтено в тази работа.
— Непременно трябва да разбера.
— Защо?
— Не мога да ти кажа.
Той кимва.
— Добре тогава.
— Какво добре?
— Кога се връщаш?
— До час, най-много два.
Лони поглежда часовника си.
— Дотогава — съобщава той — ще знам кой го е изпратил.
ДЕВЕТА ГЛАВА
Съдебното заседание е отложено за следобеда на следващия ден.
Според някои това влияе върху хода на процеса — журито щяло да прекара нощта с впечатленията от моята версия, щяло да я възприеме по-дълбоко. Дрън-дрън. Да се разчита на това е чиста глупост. То е просто част от живота на един процес. Дори да печеля нещо от подобен ход на нещата, плюсът се тушира автоматично от предоставената на Флеър Хикъри възможност по-дълго време да обмисля стратегията на своя кръстосан разпит. Такъв е характерът на всеки процес. В някой момент те докарва до истерия, но в друг нещата се уравновесяват.
Обаждам се на Лорън Мюз но мобилния телефон:
— Изрови ли нещо?
— Продължавам да търся.
Изключвам апарата и забелязвам сигнал за текстово съобщение от инспектор Йорк. Не знам какво още мога да направя във връзка с лъжата на госпожа Перес относно белега на Джил. Ако й поставя ребром въпроса, сигурно ще каже, че се е объркала. Иди доказвай.
Но защо й е да лъже все пак?
Дали наистина казва онова, което смята за истина — че трупът не е на нейния син? Дали двамата с мъжа й, господин Перес, не правят една сериозна (но разбираема) грешка поради обстоятелството, че им е така трудно да си представят своя син жив през всичките тези години и затова затварят очи пред очевидното?