Що се отнася до втората смърт — на моята жена, — аз съм безпомощен и объркан. Каквото и да сторя днес, няма никакъв начин да компенсирам в някаква степен случилото се.
Директорката на училището курдисва връз намацаните с червило устни служебна усмивка и се отправя към двете ченгета. Опитва се да ги заговори, но двамата почти не я удостояват с поглед. Следя очите им. По-високият, старши без съмнение, ме забелязва и застива. За момент никой от двама ни не помръдва. Сетне мъжът прави едва забележимо движение с глава, кани ме да напусна това мирно царство на смях и падания. Моето кимване е също така незабележимо.
— Къде отиваш? — пита Грета.
Не искам да го казвам, но истината е, че Грета е грозната сестра. Двете си приличат — тя и моята прелестна съпруга. Личи, че имат едни и същи родители. Но всичко онова, от което печелеше моята Джейн, просто ощетява горката Грета. Жена ми имаше голям нос, който я правеше много секси. Гретиният голям нос си е просто голям. Раздалечените очи на моята Джейн я правеха да изглежда екзотична. Същото разстояние при Грета оставя впечатление за нещо змийско.
— Де да знам — отвръщам аз.
— По работа?
— Много е възможно.
Тя проследява погледа ми към двете евентуални ченгета и пак се обръща към мен:
— Щях да водя Мадисън у Френдли за обяд. Да взема ли и Кара?
— Разбира се. Би било чудесно.
— Мога и да я прибера от училище.
— Това ще ме улесни много — кимвам аз.
Сега Грета леко докосва бузата ми с устни — нещо, което прави рядко. Аз се отдалечавам. Взривове детски смях избухват наоколо. Отварям вратата и излизам в коридора. Двамата полицаи ме следват. Училищните коридори също не се променят. Кънтят почти като къща с духове. В тях постоянно цари някакво подобие на тишина и ухаят на нещо, което едновременно успокоява и държи под напрежение.
— Вие ли сте Пол Коупланд? — пита високият.
— Да.
Поглежда по-ниския. Той е тлъстичък и лишен от врат. Главата му прилича на четворна тухла. Червеникавата кожа подсилва това впечатление. Иззад ъгъла излиза група четвъртокласници. Всички са зачервени от напрежение. Сигурно идват от игрището. Минават покрай нас, съпровождани от изтормозената си учителка. Тя ни отправя усмивка на мъченица.
— Дали пък да не излезем навън — предлага високият.
Свивам рамене. Нямам представа за какво става дума.
Уж всичко е наред, но опитът ме е научил, че при полицаите нищо не е такова, каквото изглежда. Явно няма отношение към шумния, привлякъл куп журналисти случай, по който работя. Ако беше така, щяха да ме потърсят в службата или по мобифона.
Не, те са тук по друг повод, свързано е с нещо лично.
Знам, че не съм сторил нищо нередно. Но в моята практика съм видял най-различни заподозрени, както и всякакъв род реакции. Да се чудиш и маеш. Полицаите например имат навика да държат часове наред главните заподозрени в стаята за разпит. Човек би очаквал виновните да се сцепят по шевовете от притеснение, но в повечето случаи става тъкмо обратното. Невинните се изнервят най-бързо. Те нямат представа за какво са тук, нито пък в какво ги подозира погрешно полицията. А виновните много често заспиват от скука.
Излизаме навън. Слънцето прежуря. Високият примижава и засенчва очи с длан. Четворката не желае да демонстрира подобна слабост.
— Аз съм инспектор Тъкър Йорк — осведомява ме високият. Изважда значката и кимва към Тухлата: — Това е инспектор Дон Дилън.
Дилън също удостоверява своята самоличност. Чудя се защо го правят. Колко му е да се фалшифицират тези тенекийки?
— Какво мога да сторя за вас? — питам аз.
— Ще имате ли нещо против да ни съобщите къде бяхте снощи? — пита Йорк.
Подобен въпрос би следвало да бъде придружен от фойерверки. Би следвало начаса да им напомня кой съм аз, както и да заявя, че зъб не обелвам в отсъствието на адвокат. Но аз самият съм адвокат. При това дяволски добър. А това, разбира се, те поставя в още по-глупаво положение — да представляваш сам себе си. Аз също съм човек. Когато те нарочи полицай, дори при моя опит, все ти се иска да го предразположиш. Няма как да избегнеш тази слабост.
— У дома.
— Има ли кой да потвърди това?
— Дъщеря ми.
Йорк и Дилън обръщат поглед назад към училището.
— Момиченцето, дето се препъва вътре ли?