Паркира до старата кола на баща си, ръждиво жълто фолксвагенче костенурка.
Тя стои винаги на това място. Съмнява се да е местена през последната година. Така баща й е напълно свободен. Може да си тръгне, когато пожелае. И да се върне, когато му хрумне. Печалният факт обаче е друг: той почти не излиза от стаята си. Левичарските лозунги, красили някога броните на колата, са избледнели напълно. Люси разполага с ключ и от време на време я припалва, колкото да поддържа акумулатора в работна готовност. Когато прави това, когато сяда в колата, неизбежно я връхлитат спомени. Вижда баща си зад кормилото, гъстата му брада, отворените прозорци, вижда вдигнатата ръка за поздрав към всеки срещнат, чува звуците на клаксона.
Така и не събра кураж да я изкара за едно кръгче.
Люси се регистрира на рецепцията. Тази сграда е строго специализирана в отглеждане на възрастни гости с дългогодишна наркотична зависимост или някакво психическо разстройство. Представителната извадка от местното население показва изключително разнообразие: от изглеждащи напълно „нормални“ до персонажи, които спокойно могат да намерят място в „Полет над кукувиче гнездо“.
Айра съвместява в себе си по малко от всеки.
Тя спира пред неговата врата. Айра седи с гръб към нея. Облечен е в неизменното си конопено пончо. Косата му стърчи във всички посоки. „Да живеем за момента“ на Грасрутс, класическо парче от 1967 година, гърми от онова, което баща й продължава да нарича стерео. Люси застива, докато П. Ф. Слоун, водещият вокал, отброи прочутото „едно-две-три-четири“, преди групата да изригне поредното „ша-ла-ла-ла-ла, да живеем за момента“. Затворила очи, тя мълви беззвучно думите с устни.
Велико парче.
По стените висят мъниста и джинси с неравен син цвят, както и плакат с надпис „Къде изчезнаха всички цветя от Земята“. Люси се усмихва безрадостно. Носталгията е едно, а обърканото съзнание — съвсем друго. Айра много рядко напуска своя ограничен, капсулиран във времето свят.
Рано настъпила деменция — от възрастта или употребата на наркотици, никой не може да каже точно — предявява своите права. Айра е бил винаги отнесен и свързан тясно с миналото, така че е трудно да се каже доколко постепенна е била неговата деградация. Но за Люси няма съмнение: първият тласък, първата стъпка по наклонената плоскост дойде през онова лято. На неговия гръб се струпа голяма част от вината за случилото се в гората. Лагерът бе негов. Длъжен е бил да направи повече за гарантиране сигурността на своите гости.
Журналистите се нахвърлиха отгоре му, но не с такава стръв, каквато демонстрираха родителите. Айра бе твърде свестен човек, за да го понесе. Това го прекърши.
Сега почти не излиза от стаята си. Съзнанието му блуждае из десетилетията, но това специално, шестдесетте, единствено му дарява уют. През половината време той наистина е убеден, че все още е 1968 година. Друг път си дава сметка за истинското положение на нещата — това личи от израза на лицето му, — но дори тогава отказва да приеме действителността. Така че като елемент от новата „терапия на самоутвърждаване“ лекарите оставят стаята му в 1968 година във всеки един смисъл.
Докторът обяснява, че при този вид деменция възрастта не носи подобрение, а стремежът е пациентът да бъде колкото е възможно по-щастлив и освободен от стрес, дори с цената на известна доза лъжа. Казано с две думи, Айра иска да е 1968 година. Тогава се чувства най-добре. Тогава защо да упорстваме?
— Здрасти, Айра!
— Айра — той винаги е мразел да му вика „тате“ — се извръща бавно, „по медицински“ към гласа. Вдига ръка, сякаш изпод водата и махва с нея.
— Здрасти, Люси.
Тя прогонва сълзите с бързи движения на миглите. Всеки път я познава. Винаги знае коя е. Ако фактът, че не е била родена през 1968 влиза в някакво противоречие с този на присъствието й тук, това си е за негова сметка. Илюзорният свят на Айра не страда ни най-малко.
Усмихва й се. Айра е бил винаги прекалено великодушен, прекалено щедър, твърде детински устроен и доверчив за един така жесток свят. Тя би го нарекла екс-хипи, но това внушава мисълта, че в някакъв момент от живота си той престава да бъде хипи.
Дълго след като всички останали се отказват от петнистите джинси, плакатите с цветя и мънистата на мира, след като са се подстригали и обръснали, Айра остава верен на каузата.
През цялото прекрасно детство на Люси той нито един път не е повишил глас срещу нея. Желанието му неговата дъщеря да види и опита всичко, дори неподходящото, не познава никакви филтри, никакви ограничения. Колкото и да е странно, тази липса на цензура прави единствената му рожба Люси Силвърстейн донякъде свита според съвременните критерии.