— Така е — отвръщам аз.
— Сигурно не ви е лесно. Сам да отглеждате малко дете.
Замълчавам.
— Жена ви е имала рак, както научихме. Вие сте активист в някаква организация за борба с тази болест.
— Ъхъ.
— Достойно за възхищение.
Само ако знаеха.
— Сигурно се чувствате доста необичайно — обажда се Йорк.
— В какъв смисъл?
— Ами да се видите откъм другата страна. Обикновено вие задавате въпросите, а не давате отговори. Трябва да ви се струва малко странно.
Усмихва ми се в огледалото за обратно виждане.
— Слушайте, Йорк — казвам аз.
— Какво?
— Да носите случайно някой плакат или програма? — питам аз.
— Какво да нося?
— Плакат — повтарям аз. — Та да видя, колко пъти сте играл мечтаната роля на „доброто ченге“.
Йорк се ухилва.
— Просто казвам, че сигурно е необичайно. Нима и преди са ви разпитвали полицаи?
Това е уловка. Те трябва да знаят отговора на този въпрос. Като осемнайсетгодишен бях възпитател в летен младежки лагер. Четирима от лагерниците — Джил Перес и приятелката му Марго Грийн, Дъг Билингхем и неговата приятелка Камил Коупланд (ще рече сестра ми) — се измъкнаха една нощ в гората.
Повече не се появиха.
Намериха само две тела. На Марго Грийн, седемнайсетгодишна, с прерязано гърло и само на стотина метра от чертите на лагера. Трупът на Дъг Билингхем, също на седемнайсет години, бе открит на около километър оттам. Имаше няколко прободни рани, но смъртта бе настъпила също в резултат от прерязване на гърлото. Телата на останалите двама — Джил Перес и моята сестра Камил — така и не бяха открити. Уейн Стъйбънс, богаташко хлапе и възпитател в същия лагер, бе заловен две години по-късно, след трето лято на терор и след като уби най-малко още четирима тийнейджъри. Нарекоха го Летния касапин — доста буквално изведено прозвище. Следващите му две жертви бяха открити край скаутски лагер за момчета в Индиана. Трето дете бе убито край лагер във Виена, щата Вирджиния. Последната жертва пада в спортен лагер, разположен в планинско летовище на Пенсилвания. Гърлата на повечето жертви бяха прерязани. Всички бяха заровени в гора край лагера, някои преди да умрат. Да, също като във филма „Жив погребан“. Откриването на телата отнема доста време. При последния случай например минаха цели шест месеца. Повечето заети със случая криминалисти са на мнение, че има още трупове, заровени в незнайни гори.
Като този на моята сестра.
Уейн не признава вината си и макар да е затворен вече осемнайсет години в заведение със свръх строг режим, продължава да твърди, че няма нищо общо с първоначалните четири убийства.
Не му вярвам. Обстоятелството, че поне още две тела лежат заровени някъде, създава атмосфера на тайнственост, подходяща за роене на всякакви догадки. Това продължава да държи Уейн в центъра на общественото внимание. Мисля, че така му харесва. Неизвестността обаче — тази неспряла да мъждука надежда — постоянно пробожда като игла.
Аз обичам сестра си. Всички я обичаха. Повечето хора смятат, че смъртта е най-жестокото нещо, което може да се случи. Не е така. След известно време надеждата се превръща в далеч по-демонична любовница. След като си живял с нея толкова дълго, колкото аз, постоянно положил шия върху дръвника, над който съдбовната секира остава вдигната с дни, месеци и години, започваш да копнееш за мига, в който тя най-сетне ще се спусне, за да ти отреже главата. Мнозина са убедени, че майка ми избяга заради убийството на Камил. Истината обаче е съвсем друга. Майка ми ни остави, защото така и не успяхме да установим без следа от съмнение съществуването на това убийство.
Ще ми се Уейн Стъйбънс да разкаже какво й е сторил. Не за да й осигурим подобаващо погребение или нещо от този характер. Само по себе си това би било чудесно, но не е там работата. Смъртта е очевиден, съкрушаващ удар. Връхлита те, съсипва те, а после постепенно започваш да се възстановяваш. Несигурността обаче, това съмнение, това мъждукащо пламъче, я прави да прилича повече на някакъв термит, на неуморно човъркащ раната паразит. Тя те разяжда отвътре. Няма начин да спреш този процес на гниене. Не можеш да се възстановиш, понеже онова съмнение не спира да те гложди.
Дори сега.
Тази именно част от моя живот, която толкова силно желая да забравя, медиите отказват да заличат от своята памет. Дори най-повърхностно търсене в Мрежата неминуемо изважда името ми във връзка със загадката около Изчезналите лагерници, както на бърза ръка назоваха четирите жертви. Историята не спира да дава хляб на сума ти „реалити“ програми по „Дискъвъри“ и „Криминален канал“. Аз бях там, в гората, през онази нощ. Името ми се появи в печата във връзка с чудовищната находка. Разпитва ме полицията. Дори бях заподозрян.