После той просто кимва с думите:
— Давайте, допускам го.
— Чакайте! — Морт Пъбън протестира, дава всичко от себе си. Флеър Хикъри присъединява своите усилия, но напразно. В крайна сметка завесите са спуснати, за да няма отблясъци върху екрана на телевизора. И тогава, без да обяснявам какво предстои, аз натискам бутона.
Обстановката е лишена от каквато и да било индивидуалност. Огромно легло. Трима участници. Започва долнопробна тройка. Двама мъже. Едно момиче.
Мъжете са бели. Момичето — чернокожо.
Белите мъже я търкалят като гумена играчка. Те се хилят и подмятат един другиму:
— Обърни я, Кал… Да, Джим, точно така… Плесни я, Кал…
Аз наблюдавам журито, не екрана. Детско представление. Дъщеря ми и братовчедка й си играят на Пътешественичката Дора. Дженрът и Маранц, колкото и да е извратено, изпълняват сцена от порнографски филм. В съдебната зала цари мъртва тишина. Виждам как лицата на хората от публиката се издължават, включително и на застаналите непосредствено зад подсъдимите, докато чернокожото момиче от филма пищи, а двамата бели се наричат по име и се смеят жестоко.
— Извърни я малко, Джим… Уха, Кал, на кучката й харесва много… Заври й го, Джим, браво…
И така нататък. Кал и Джим. Все в тоя дух. Гласовете им са ужасяващи, нечовешки. Търся с поглед Шамик Джонсън в дъното на залата. Тя седи изправена с високо вдигната глава.
— Оох, Джим… Добре… Сега е мой ред…
Шамик среща погледа ми и кимва. Аз кимвам в отговор. По бузите й се стичат сълзи.
Не съм сигурен, но моите очи май също овлажняват.
ДВАДЕСЕТА ГЛАВА
Флеър Хикъри и Морт Пъбън си издействат половинчасова почивка. Когато съдията става, за да напусне залата, тя експлодира. По пътя към офиса си отказвам всякакви коментари. Мюз е по петите ми. Тя е миниатюрна, но се държи като шеф на личната ми охрана.
Когато вратата хлопва зад нас, тя вдига разперена длан за приветствие.
Аз я поглеждам и тя отпуска ръка.
— Всичко свърши, Коуп.
— Не съвсем — отвръщам аз.
— Но след половин час…
— Да, тогава ще е свършило. Само че междувременно има още работа.
Заобикалям заседателната маса. Съобщението от Люси лежи отгоре. По време на разпита в залата успях да мобилизирам способността си да изключвам съзнанието от определен проблем. Люси я нямаше. Но сега, независимо от силното ми желание да се поогрея малко в сиянието на момента, това съобщение ме зове.
Мюз забелязва насочения към него поглед.
— Приятелка отпреди двайсет години, когато е станал инцидентът в оня летен лагер.
Поглеждам я.
— Има някаква връзка, нали?
— Нямам представа. Но е възможно.
— Как е фамилното й име?
— Силвърстейн. Люси Силвърстейн.
— Точно така — казва Мюз и сяда със скръстени пред гърдите ръце. — Това си и мислех.
— Какво си мислеше?
— Стига вече, Коуп, знаеш ме добре.
— Знам, че любопитството ти е по-голямо, отколкото е полезно за здравето.
— Едно от нещата, които ме правят така привлекателна.
— Заедно с вкуса ти към обувките навярно? Кога започна да се ровиш из миналото ми?
— Още щом стана областен.
Никак не съм изненадан.
— И друго: запознах се със случая, преди да ти кажа, че искам да участвам.
Поглеждам отново бележката.
— Била ти е приятелка — обажда се Мюз.
— Летен роман — отвръщам аз. — И двамата бяхме хлапаци.
— Кога за последен път си чувал нещо за нея?
— Много отдавна.
И двамата застиваме в мълчание. Долавям шумотевицата отвън. Не й обръщам внимание. Нито пък Мюз. Продължаваме да мълчим. Просто седим край масата с онази бележка върху нея.
Най-накрая Мюз става.
— Имам малко работа.
— Върви — казвам аз.
— Нататък ще се оправиш и без мен, нали?
— Ще я избутам някак си.
Стигнала до вратата, Мюз се обръща назад.
— Ще я потърсиш ли?
— По-късно.
— Искаш ли да я проуча? Да видим какво може да излезе?
Обмислям предложението.
— Не още.
— Защо не?
— Защото тя значеше много за мене, Мюз. Не ми се ще да ровичкаш из личния й живот.
Мюз вдига ръце.
— Добре, добре, по-спокойно, да не вземеш сега да ми откъснеш главата. Нямах предвид да ти я довлека тук в белезници. Исках да направя рутинна проверка.
— Недей, разбра ли? Поне засега.
— Тогава ще се заема със свиждането ти. Нали искаш да се срещнеш с Уейн Стъйбънс?
— Благодаря ти.
— А що се отнася до Кал и Джим, няма да ги оставиш да ти се изплъзнат, нали?
— През ум да не ти минава.