— Кога ще свърши часовете? — питам аз.
— След двайсет минути.
— Добре. Ще й се обадя тогава. Друго?
— Уейн Стъйбънс не приема никого, освен най-близки роднини и адвоката си. Но продължавам по въпроса. Държа някой и друг жокер, но засега толкова.
— Не губи много време за него.
— Не губя.
Поглеждам часовника. Двайсет минути.
— Е, аз да вървя — обажда се Мюз.
— Върви.
Тя се изправя.
— И още нещо.
— Какво?
— Искаш ли да ти покажа нейна снимка?
Вдигам поглед.
— Рестън поддържа страница в Мрежата. Със снимки на всички преподаватели. — Изважда малка хартийка. — Това е електронният адрес.
Не изчаква отговора ми. Оставя листчето върху масата и излиза…
Разполагам с двайсет минути. Защо пък не?
Извиквам търсачката. Използвам Yahoo, с чиято помощ лесно намирам всякакви неща: новини, спортни вести, любимите ми комикси — Дунсбъри и Фокстрот, — такива неща. Въвеждам адреса на страницата, получен от Мюз. Ето я и нея.
Не е от най-сполучливите фотографии, които Люси би могла да има. Усмивката й е напрегната, изразът на лицето — скован. Позирала е за снимката, но ясно се вижда, че не й се ще. Русата коса я няма. Случва се с възрастта, това е вярно, обаче си мисля, че е нарочно. Сегашният цвят не й стои естествено. Поостаряла е, да, но както предвидих, възрастта й отива. Чертите на лицето са станали по-фини. Подчертана е височината на скулите. И да пукна, ако пак не си е хубавица.
Докато изучавам лицето й, някакво забравено усещане се събужда и присвива стомаха ми. Само това липсва. Имам си достатъчно неприятности. Не ми трябват стари чувства. Прочитам кратката й биография, без да науча нищо. Днес е установена практика студентите да оценяват преподавателите и техните лекции. Такава информация може да се получи от Мрежата. Получавам я. Студентите явно боготворят Люси. Рейтингът й е невероятен. Чета някои коментари. Убедени са, че часовете й са в състояние да променят хода на човешкият живот. Усмихвам се с необяснимо чувство на гордост. Двайсетте минути отминават.
Давам й още пет, представям си как се сбогува със студентите, бъбри с неколцина от тях, които се туткат все още в стаята, събира записки и други партакеши в охлузена чанта от изкуствена кожа.
Вдигам служебния телефон и звъня на Джосълин.
— Да?
— Никакви телефони — казвам аз. — Да не ме безпокои никой.
— Добре.
Отварям външна линия. Набирам номера на Люси. При третия сигнал чувам нейния глас:
— Ало.
Сърцето ми скача в гърлото, но все пак съумявам да кажа:
— Аз съм, Люси.
И тогава, само след секунда-две, я чувам да се разплаква.
ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
— Люси — започвам аз, — как си?
— Добре съм. Само дето…
— Да, разбирам.
— Как можах…
— Винаги си била ревла — успокоявам я аз, за да съжаля начаса. Но тя избухва в смях.
— Вече не съм.
Мълчание. Нарушавам го аз:
— Къде си?
— Работя в Рестън.
— Така ли — казвам, понеже не се сещам какво друго да кажа.
— Съжалявам, задето ти оставих такова шифровано съобщение. Вече не се казвам Силвърстейн.
Не ми се ще да разбере, че това ми е вече известно. Но и не искам да я лъжа. Затова опитвам отново с неутралното:
— Така ли.
Отново мълчание. Този път го нарушава тя:
— Доста чоглаво, а?
Отвръщам с усмивка:
— Така си е.
— Чувствам се като идиот. Сякаш съм на шестнайсет и се притеснявам от нова пъпка на лицето.
— И с мен е така — успокоявам я аз.
— Човек не се променя истински, нали? Вътрешно си оставаме вечно уплашени деца, които се питат, какво ли ще стане, когато порастат.
Продължавам да се усмихвам, но мисля за нейните актове и факта, че не се е омъжвала. Ние самите не се променяме, сигурно е така, но житейските ни пътища са различни.
— Радвам се да чуя гласа ти, Люси.
— И аз се радвам на твоя.
И пак тишина.
— Обадих ти се, защото… — Люси млъква. След малко: — Не знам как да ти го кажа и затова искам да ти задам един въпрос: да ти се е случвало нещо странно напоследък?
— В какъв смисъл?
— Като например свързано с онази гора.
Би следвало да очаквам нещо подобно — знаех, че предстои, — но въпреки това усмивката ми увяхва като попарена.
— Да.
Мълчание.
— Какво става, Пол, дявол да го вземе?
— Нямам представа.
— Май ще трябва да разберем.
— Така е.
— Искаш ли да се видим?
— Да.
— Сигурно ще е доста странно.
— Сигурно.
— Не искам да бъде така. И не затова те потърсих — да се видим. Но мисля, че трябва да се срещнем и обсъдим нещата.
— И аз съм на това мнение.
— Започнах да фъфля. Винаги така става, когато съм нервна.
— Помня — казвам аз и пак съжалявам за думите си. Затова бързо добавям: — Къде да се видим?
— Знаеш ли къде се намира университетът Рестън?
— Да.
— Имам още часове, а след това занимания със студенти до седем и половина. Искаш ли да дойдеш в кабинета ми? В сградата Армстронг. Да кажем, в осем?
— Чакай ме.