— Сигурно ще е доста странно.
— Сигурно.
— Не искам да бъде така. И не затова те потърсих — да се видим. Но мисля, че трябва да се срещнем и обсъдим нещата.
— И аз съм на това мнение.
— Започнах да фъфля. Винаги така става, когато съм нервна.
— Помня — казвам аз и пак съжалявам за думите си. Затова бързо добавям: — Къде да се видим?
— Знаеш ли къде се намира университетът Рестън?
— Да.
— Имам още часове, а след това занимания със студенти до седем и половина. Искаш ли да дойдеш в кабинета ми? В сградата Армстронг. Да кажем, в осем?
— Чакай ме.
Когато се прибирам у дома, пред къщата ме изненадва цял журналистически бивак. Човек непрекъснато чува такива неща — как репортери те причакват на глутница пред вратата, — но на мен се случва за пръв път. Местните ченгета също са тук, видимо възбудени от възможността да се почувстват уж в центъра на събитията. Застанали са от двете страни на автомобилната ми алея, така че да мога да вкарам колата пред къщата. Журналистите не правят опит да попречат. Всъщност те сякаш почти не забелязват колата.
Грета ми устройва триумфално посрещане. Нямат край целувките, бързите прегръдки и поздравления. Обичам Грета. Има такава порода хора, от чисто злато, които винаги са на твоя страна. Не са много. Но има неколцина. Грета е в състояние да ме заслони с тялото си от куршуми. И сама предизвиква у мене желание да я закрилям.
В това отношение напомня сестра ми.
— Къде е Кара? — питам аз.
— Боб ги заведе с Мадисън да обядват. Естел пере в кухнята.
— Налага ми се да изляза довечера — казвам й аз.
— Няма проблем.
Обажда се Грета:
— Кара може да преспи при нас.
— Бих желал да си остане у дома. Благодаря ти за предложението.
Тя ме следва в кабинета. Отваря се входната врата и влиза Боб с двете деца. Пак си представям как щерка ми се устремява към мен с писък „Тате! Ти си се върнал!“ Нищо подобно. Все пак тя се усмихва и идва при мен. Вземам я на ръце и я целувам горещо. Тя продължава да се усмихва, но обърсва буза. Ще го преглътна.
Боб ме потупва по гърба.
— Поздравления за процеса.
— Още не е свършил.
— Медиите пеят друга песен. При всички случаи тоя Дженрът ще ни се махне от главата.
— Или ще се озлоби още повече.
Лицето му побледнява леко. Ако си представим Боб в киното, той трябва да играе лошия богат републиканец.
Червендалест и с яка челюст, къси и дебели пръсти. Ето ти още един пример за измамна външност. Произходът на Боб е подчертано работнически. Учил е и се е трудил усилено. Нищо не му е давано наготово.
Кара пристига обратно в стаята с ОУП в ръка. Вдига го така, сякаш прави жертвоприношение. Затварям очи и като си спомням какъв ден от седмицата е, сипя безмълвни проклятия над собствената си глава. След това казвам на моето момиченце:
— Днес имаме кино-вечер.
Тя продължава да държи диска. Очите й са широко отворени. Усмихва се. Върху капака на кутийката се виждат някакви рисувани или компютърно анимирани образи. Говорещи коли или животни, нещо от Пиксар или Дисни, нещо, което съм гледал вече поне сто пъти.
— Точно така. Ще ми направиш ли пуканки?
Заставам на едно коляно, за да изравня поглед с нейния. Поставям длани върху раменцата й.
— Миличка — започвам, — тате трябва да излезе довечера.
Никаква реакция.
— Много съжалявам, скъпа моя.
Очаквам сълзите.
— Може ли да го гледам с Естел?
— Разбира се, скъпа.
— И тя може да ми направи пуканки.
— Разбира се, че може.
— Яко.
Очаквам малко униние, но не би. Кара изчезва. Поглеждам Боб. Той ми отвръща с поглед нещо като „Деца, какво да ги правиш“.
— Вътрешно — заявявам аз, като кимам след щерката, — вътрешно тя е съкрушена.
Боб се смее от сърце, а мобилният ми телефон започва да жужи. На дисплея е изписано само „Ню Джърси“, но аз познавам номера и сърцето ми трепва. Вдигам апарата и казвам:
— Ало.
— Хубава работа свърши днес, Суперстар.
— Господин губернатор — мълвя аз.
— Това е неправилно.
— Моля?
— Господин губернатор. Към президента на Съединените щати можеш да се обърнеш с „Господин Президент“, но на губернаторите човек казва или само „Губернаторе“, или добавя фамилното име. Например, Губернатор Мъжки или Губернатор Свалячев, нещо от тоя род.
— Или — предлагам услужливо аз — Губернатор Слабително.
— Именно.
Усмихвам се. През първата ми година в Колумбийския се запознах с (вече губернатор) Дейв Марки на някакво парти. Той смаза самочувствието ми тогава. Аз — син на имигрант. Неговият баща — сенатор. Но точно тук се крие красотата на този колеж. Там се създават най-невероятни приятелства. Като нашето с него.