Неговите противници не пропуснаха възможността да го развяват надлъж и шир, когато Дейв реши да ме назначи на сегашната длъжност. Губернаторът плю на всичко и ме пробута. След това натрупах много червени точки пред медиите и с риск да отделя на проблема по-голямо внимание, отколкото заслужава, бих казал, че днешният ден увеличава шансовете ми ако реша да се кандидатирам за място в Конгреса.
— Голям ден, а? Ти си победител. Уха! Давай, Коуп, давай, Коуп, днес е твоят ден.
— Да не се опитваш да овладееш хип-хопа?
— Опитвам се да овладея речника на подрастващата, си дъщеря. Както и да е, поздравявам те.
— Благодаря.
— Не коментирам този процес, ако щеш да ме убиеш.
— През живота си не съм те чул да оставиш нещо без коментар.
— Разбира се, че съм го правил, но творчески: „Вярвам в нашата съдебна система, всички граждани са невинни до доказване на противното, колелата на правосъдието ще продължават да се въртят, аз не съм нито съдия, нито жури, ще чакаме събирането на всички факти и обстоятелства“.
— Клишета вместо без коментар.
— Клишета, ама пасват навсякъде — поправя ме той. — Как вървят нещата, Коуп?
— Чудесно.
— Гониш ли фустите?
— По малко.
— Дръжки, та ти си без контрол. Добре изглеждаш. Имаш някоя и друга пара в банката. Разбираш накъде бия, нали?
— Много завоалирано се изразяваш, Дейв, но мисля, че те разбирам.
Дейв Марки цял живот е бил женкар. Изглежда съвсем прилично, но обладава и една способност да влиза под кожата, каквато рядко се среща. Излъчването му внушава на всяка жена, че я има за най-красивата и очарователна личност в целия свят. Всичко това е цирк, разбира се. Едничката му цел е да я закове. Нищо друго. И все пак в живота си не познавам другиго, който да го прави с такава лекота.
Дейв е женен, разбира се, има две възпитани дечица, по изобщо не се съмнявам, че не спира да тъче на няколко стана. Има мъже, които не могат иначе. При тях става дума за непреодолим инстинкт. Представата за един Дейв, който престава дори за миг да гони някоя фуста, е направо извратена.
— Имам добра новина — съобщава той. — Утре пристигам в Нюарк.
— Защо?
— Нюарк е най-големият град в моя щат, затова. И аз високо ценя всички свои избиратели.
— Ъхъ.
— Искам и да се видим. Отдавна не се е случвало.
— Доста съм зает с делото.
— Не можеш ли да откъснеш някоя минута за своя губернатор?
— Какво има, Дейв?
— Става дума за онова, за което говорихме преди време.
Евентуалната ми кандидатура за Конгреса.
— Добри ли са новините? — питам аз.
— Не.
Мълчание.
— Мисля, че има един проблем — проговаря най-сетне той.
— От какъв характер?
Тонът му отново става добродушен.
— Може и нищо сериозно да не излезе, Коуп. Утре ще поговорим. Заседанието не започва преди два. Да се видим в твоя офис. По обед.
— Добре.
— Поръчай малко сандвичи. От онова място на Брендфорд.
— „Хоби“ се казва.
— Точно така. Обилно подправени пуешки гърди върху домашен ръжен хляб. Вземи и за теб един. До утре.
Служебната сграда на Люси Голд е като трън в окото на фона на иначе приятните на вид околни постройки. „Модерната“ конструкция от седемдесетте, за която се предполага, че трябва да изглежда футуристична, всъщност има вид на безнадеждно остаряла още на третата година след завършването й. Останалите й другарки около двора имат красиви тухлени фасади, които просто плачат за още малко бръшлян. Спирам в югозападния край на паркинга. Извивам огледалцето за обратно виждане и ми се ще, също като Силвърстейн, да променя целия си образ — дрехи, коси, лице.
Паркирам колата и тръгвам сред питомниците. Минавам покрай десетина студенти. Момичетата ми се виждат много по-красиви от онези в моето време, но тук навярно си казва думата възрастта. Кимам им пътьом. Те не отговарят. Когато бях в колежа, в моята група имаше трийсет и осем годишен мъж. Идваше от армията с привилегията да прескочи бакалавърската степен. Помня как се открояваше сред цялото студентско население заради своята възраст. Сега тя е моя. Не мога да си го представя. Днес съм на годините на старчето от онова време.
Продължавам да развивам тази напълно лишена от съдържание мисъл, защото това ми помага да се отклоня от предстоящото. Облечен съм в свободна бяла блуза, джинси, син блейзер. На бос крак нося мокасини италиански дизайн. Самият господин Небрежна елегантност.
Когато наближавам сградата, усещам, че цялото ми тяло трепери. Скарвам му се. Та аз съм възрастен мъж. Бил съм женен. Баща и вдовец съм. А тази жена не съм виждал повече от половината си живот.