Кога ще пораснем наистина?
Проверявам в указателя, макар Люси да ми е казала, че кабинетът й е на третия етаж, врата В. И вярно е там. Професор Люсил Голд. Три-В. Успявам да уцеля нужния бутон в асансьора. Завивам наляво, когато стъпвам на третия етаж, макар че на стрелката за дясно съвършено отчетливо пише: А — Е.
Намирам вратата. На нея виси диаграма за предварително записване. Повечето часове са заети. Има и разписание на лекциите, както и някакви указания относно предаване на домашните задания. За малко да дъхна в шепа и да помириша, но вече смуча ментолово драже.
Почуквам отривисто два пъти с кокалчетата на ръката си. Самоуверено, мисля си аз. Мъжко почукване.
Господи, колко съм смешен.
— Влезте.
От звука на гласа й стомахът ми се спуска в петите. Отварям вратата и влизам в стаята. Тя е застанала край прозореца. Слънцето е още на хоризонта и някаква сянка минава през фигурата й. Още си е дяволски хубава. Приел удара, застивам на място. За миг оставаме така, на пет метра един от друг, без никой да помръдне.
— Как е осветлението? — обажда се тя.
— Моля?
— Мъчих се да установя кое е най-подходящото място. Точно когато ти почука на вратата, нали разбираш. Викам си, дали да не я отворя аз? Много едър план ще се получи обаче. Да седна зад бюрото с молив в ръка? Да погледна към теб над полумесеците на очилата си? Както и да е. Един приятел изпробва всички ъгли и смята, че тук съм в най-благоприятна позиция — в другия край на стаята и в полусянка. Усмихвам се.
— Изглеждаш страхотно.
— Ти също. Колко дрехи изпробва?
— Само тези. Но вече са ми казвали, че в тях изглеждам като първи хубавец.
— А ти?
— Пробвах три блузи.
— Тази ми харесва — казвам аз. — Зеленото винаги ти е отивало.
— Тогава бях руса.
— Да, но очите са си все още зелени. Мога ли да вляза?
Тя кимва.
— Затвори вратата.
— Трябва ли, де да знам какво, да се прегърнем, що ли?
— Не още.
Люси сяда зад бюрото си. Аз — пред него.
— Такава каша е всичко — казва тя.
— Знам.
— Имам да те питам хиляда работи.
— И аз тебе.
— Научих от Мрежата за жена ти. Съжалявам.
Кимвам.
— Как е баща ти?
— Не е добре.
— Съжалявам.
— Всичката тази свободна любов и наркотици — в крайна сметка вземат своята дан. Освен това, Айра… не можа да надмогне случилото се.
А аз значи съм го надмогнал.
— Какво правят родителите ти? — пита Люси.
— Баща ми почина преди няколко месеца.
— Съжалявам за това. Толкова добре си го спомням от онова лято.
— То бе последното щастливо лято за мен.
— Заради сестра ти ли?
— Заради много неща. Баща ти му даде възможност отново да бъде лекар. Той обичаше до полуда тази професия. Никога след това не получи подобен шанс.
— Жалко.
— Всъщност баща ми нямаше никакво намерение да участва в оня съдебен иск — той обожаваше Айра, — но му бе нужно да стовари вината някому, а и мама го подтикваше. А другите семейства бяха много настървени.
— Няма защо да даваш обяснения.
Млъквам. Тя има право.
— А майка ти? — пита Люси.
Отговорът ми сякаш не я изненадва.
— Имаш ли нещо против да вляза в професионалната си роля? — пита ме тя.
— Ни най-малко.
— Загубата на дете оказва особен вид натиск върху брачната връзка — започва Люси. — Според общовъзприетото мнение, само най-стабилните семейства съумяват да се изправят на крака след подобен удар. Това обаче изобщо не е така. Правила съм проучвания по въпроса. Имам наблюдения върху семейства, които спокойно можем да наречем никакви, които обаче понасят жестокия удар и дори стават по-добри. А познавам други, за които си мислим, че са орисани да просъществуват вечно, а се срутват като пясъчна кула. В добри отношения ли сте с нея?
— С мама ли?
— Да.
— Не съм я виждал вече осемнайсет години.
Седим потънали в мълчание.
— Много хора си загубил, Пол.
— Няма да ми правиш психоанализа, надявам се?
— Не, изобщо нямам такова намерение. — Тя се обляга в креслото си, поглежда някъде високо над мен и встрани. Този поглед ме запраща назад в миналото. Седим в обраслото с висока трева старо бейзболно поле на лагера, аз я прегръщам, а тя гледа точно по този начин — нагоре и встрани.
— Когато бях в колежа — започва Люси, — имах една приятелка. Беше близначка, но не еднояйчна. За мен това не прави особено голяма разлика, но при еднояйчните връзката е, изглежда, по-силна. Както и да е, когато влязохме във втори курс, сестра й я блъсна кола и загина. Приятелката ми реагира по изключително необичаен начин. Съсипана бе, разбира се, но някаква част от нея като че ли изпита облекчение. Тя си мислеше навярно така: това е пръст Божи. Засега съм в безопасност. Платено е на касата. Който загуби близначка по такъв жесток начин, получава нещо като гаранция за остатъка от живота си. Само по една съкрушителна трагедия на човек. Нали ме разбираш?