Мястото не изглежда подходящо за човек като Джордж Перес, но въпреки това го откривам в дъното. Седи на бара с неколцина другари по оръжие. Мъже, които знаят как се пие. Мъже, надвесени над чашите си като квачка над пиленце. Наблюдават изпод вежди гъмжащите наоколо юпита от Двайсет и първия век.
Приближавам отзад господин Перес и поставям длан върху рамото му. Той се извръща бавно към мен. Същото правят и приятелчетата му. Очите му са влажни и зачервени. Решавам да атакувам фронтално.
— Моите съболезнования — казвам аз.
Той изглежда объркан. Другите около него, всичките латиноамериканци към края на петдесетте, ме гледат така, сякаш искам да ощипя дъщеря им по задника. Облечени са в работни дрехи. Господин Перес е в поло и панталони в защитен цвят. Питам се, дали това означава нещо, но не намирам отговор.
— Какво искате?
— Да поговорим. Как ме открихте?
Оставям този въпрос без отговор.
— Наблюдавах ви в моргата. Защо лъжете за Джил?
Очите му се присвиват.
— Кого наричате лъжец?
Другите ме поглеждат още по-строго.
— Може ли да поговорим на четири очи?
Той поклаща глава.
— Не.
— Знаете, че и моята сестра изчезна през онази нощ, нали?
Обръща ми гръб и хваща чашата с бира. Отговаря ми гърбом:
— Да, знам.
— Онзи в моргата бе вашият син.
Остава си с гръб към мен.
— Господин Перес.
— Махайте се оттук.
— Не мърдам никъде.
Другите мъже, корави мъже, прекарали цял живот в работа на открито и със собствените ръце, са се вторачили в мен. Един се смъква от високото столче край бара.
— Сядайте си на мястото — казвам аз.
Той не помръдва. Срещам погледа му и го задържам. Втори мъж е вече на крака и ме гледа заплашително.
— Знаете ли кой съм? — питам аз.
Бъркам в джоба и показвам служебната си значка.
Да, имам такава. Аз оглавявам държавния клон в правораздавателната система на област Есекс. Мразя да ме заплашват. Призлява ми от бабаити. И не се колебая да използвам положението си срещу тях.
— Добре е всички да се държите прилично — казвам. — Това се отнася също за семействата и приятелите ви. А също и за всеки срещнат по улицата.
Присвитите очи се поразширяват.
— Я да ви видя документите — карам по реда аз. — На всички.
Първият станал вдига ръце.
— Ама ние не искаме неприятности.
— Тогава чупката.
Оставят по някоя банкнота на бара и изчезват. Не бягат и даже не бързат, но явно не им се остава тук. Би трябвало да се чувствам гузен заради отправените заплахи, заради почти извършената злоупотреба с власт, но те си го изпросиха.
Перес се обръща към мен видимо огорчен.
— Това е положението — обяснявам аз. — За какво да я мъкна тая значка, ако не я използвам?
— Не ви ли стига вече?
Столчето до Перес е свободно. Заемам го. Давам знак на бармана и поръчвам „от неговото“, като соча чашата му.
— Онзи в моргата бе вашият син — казвам аз. — Мога да ви покажа доказателства, но това е ясно и за двамата.
Той пресушава чашата и поръчва нова. Пристига заедно с моята. Хващам я така, сякаш се готвя да вдигна тост. Той ме поглежда, без да докосва своята. Дръпвам яка глътка.
— Може да продължите с упорството — продължавам аз. — Да твърдите, че не е той. Аз вече съм разпоредил да се извършат ДНК анализи. Нали знаете за тях, господин Перес?
— Че кой не знае? — отговаря с въпрос той.
— Именно. Нагледали сте се на полицейски сериали. Така че ви е ясно: никакъв проблем не е за нас да докажем, че Маноло Сантяго е Джил.
Перес отпива. Ръката му трепери. Кожата на лицето му е увиснала. Аз продължавам атаката.
— Въпросът е следният: какво става след като докажем, че е синът ви? Допускам, че двамата с жена си ще ахнете и ще се направите на ни лук яли, ни лук мирисали. Но няма да мине. Ще изглеждате като лъжци. И тогава моите хора ще се захванат здравата за работа. Ще проверим телефонните обаждания, банковите сметки, ще почукаме на десетки врати, ще разпитаме приятели и съседи за вас, за децата ви…
— Не намесвайте децата.
— Няма начин — отвръщам аз.
— Това не е правилно.
— Онова, което е неправилно, са лъжите за сина ви.
Той поклаща глава.
— Нищо не разбирате.
— Как не. Собствената ми сестра бе също в онази гора тогава.
Очите му се наливат със сълзи.
— Ще подгоня и вас, и жена ви, и децата ви. Ще ровя и ровя, и най-накрая ще изровя нещо. Можете да не се съмнявате.
Той вторачва поглед в бирата. Предателски сълзи се търкулват по бузите. Дори не опитва да ги обърше.
— По дяволите — мълви той.
— Какво се е случило, господин Перес?
— Нищо.
Отпуска глава. Приближавам лице към неговото.