— Вашият син ли уби сестра ми?
Той вдига поглед. Очите му сякаш отчаяно търсят върху лицето ми утеха, каквато не може да има. Аз съм непоколебим.
— Не желая да разговарям повече с вас — казва той.
— Джил ли беше? Това ли се опитвате да прикриете?
— Нищо не прикриваме.
— Аз не се шегувам, господин Перес. Ще ви подгоня всичките. И вас, и децата ви.
Ръката му е толкова бърза, че не успявам да реагирам. Сграбил реверите, той ме дърпа към себе си. По-стар е поне с двайсет години, но силата му се усеща. Бързо се окопитвам и като си спомням един от малкото усвоени в детството елементи на бойните изкуства, нанасям удар по двете му ръце над лактите.
Той ме пуска. Не знам дали в резултат от моя удар или от собствено решение. Но ме пуска. Изправя се. Аз също. Барманът ни гледа.
— Имате ли нужда от помощ, господин Перес? — пита той.
Значката отново излиза от джоба.
— А вие декларирате ли всички бакшиши пред данъчните?
Оттегля се. Всеки лъже за нещо. Всеки има какво да крие. Всеки нарушава закона и пази свои тайни.
Двамата се Перес се гледаме втренчено. Той проговаря:
— Ще ви го кажа простичко.
Аз чакам.
— Захванете ли се с моите деца, аз ще подгоня вашите.
Кръвта ми се смразява.
— Какво, по дяволите, означава това?
— Означава — казва той, — че хич не ми пука каква значка носите. Никой не може да заплашва безнаказано чужди деца.
Тръгва към вратата. Обмислям думите му. Никак не ми харесват. Обаждам се на Мюз:
— Искам да изровиш всичко за Перес. За цялото проклето семейство.
ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
Най-накрая Грета се обажда.
Карам към къщи и се мъча да намеря проклетото „хендсфри“, за да не хване пътната полиция областния прокурор на Есекс в нарушение с мобифон в едната ръка и друга на волана.
— Къде си? — пита тя.
Долавям сълзите в гласа й.
— На път за вкъщи.
— Мога ли да дойда?
— Разбира се, че можеш. Търсих те няколко…
— Бях в съда.
— Боб плати ли гаранция?
— Да. Сега е горе. Слага Мадисън да спи.
— Той каза ли ти…
— Кога ще се прибереш?
— След петнайсет, най-много двайсет минути.
— Ще дойда след час, става ли?
Грета прекъсва, преди да й отговоря.
Когато се връщам, Кара е още будна. Това ме радва. Слагам я да спи и играем новата игра, наречена „Дух“. Това е комбинация от криеница и гоненица. Единият се крие. Когато го намерят, трябва да стигне изходната позиция преди другия. Ние правим играта още по-глупава, като я играем в леглото. Това силно ограничава избора на скришни места, както и на изходна позиция. Кара се крие под завивките, а аз се правя, че не я виждам. След това тя затваря очи, а аз пъхам глава под възглавницата. Тя е не по-малко добра в преструването от мен. Понякога се крия, като приближавам лице съвсем до нейното, така че ме вижда, щом отвори очи. И двамата се заливаме от смях. Играта е тъпа и глупава и на нея скоро ще й омръзне, а на мен това хич не ми се иска.
Когато Грета пристига, отворила си с ключа, който й дадох преди години, аз съм така запленен от блаженството на моята дъщеря, че почти съм забравил за всичко — за младежите, които изнасилват, за момичетата които изчезват в гората, за серийните убийци, които прерязват гърла, за баджанаците, които измамват доверието ти, за опечалените бащи, които заплашват малки момиченца. Но шумът при вратата ме връща в действителността.
— Трябва да вървя — казвам на Кара.
— Нека още веднъж — моли тя.
— Леля ти Грета е дошла. Трябва да говоря с нея.
— Само веднъж, моля те!
Децата винаги молят за още веднъж. Ако отстъпиш, ще го сторят пак и пак. Винаги ще има още веднъж. Но аз казвам:
— Добре, още веднъж.
Кара се засмива и се скрива, а аз я намирам и тя се заплюва, а после моли за още веднъж, но аз съм последователен, целувам я по бузата и я оставям да моли почти разплакана.
Грета стои в основата на стълбата. Не е бледна. Очите й са сухи. Устата й е здраво стисната, което допълнително подчертава и без това изпъкналата челюст.
— Боб не е ли с теб? — питам аз.
— Гледа Мадисън, А и адвокатът трябва да дойде скоро.
— Кого е наел?
— Хестър Кримстейн.
Знам я. Много е добра.
Слизам по стълбата. Обикновено я целувам по бузата. Днес не го правя. Не знам как точно да постъпя. Нито какво да кажа. Грета се насочва към кабинета. Следвам я. Сядаме на софата. Вземам ръцете й в моите. Поглеждам лицето й, това най-обикновено лице, и както всеки път, виждам ангел. Обожавам Грета. Наистина. Сърцето ми се къса заради нея.
— Какво става? — питам аз.
— Трябва да помогнеш на Боб — казва тя. И добавя: — Да ни помогнеш.