— И аз не знам.
Очите му застиват срещнали моите. Опитвам се да изглеждам спокоен. Смяна на ролите: психарят се мъчи да ме уличи в лъжа.
— Много интересен момент си избрал.
— Какво му е интересното?
— Ами не си първият ми неочакван посетител напоследък.
Навеждам глава, като се старая да не издам напълно изненадата си.
— Кой бе другият?
— Защо да ти казвам?
— А защо не?
Уейн Стъйбънс се обляга назад.
— Още изглеждаш добре, Коуп.
— Ти също — казвам аз. — При все това ми се струва, че няма шанс да излезем заедно някоя вечер.
— Би трябвало да ме е яд на тебе всъщност. — Ами?
— Ти ми развали онова лято.
Разделяне на съзнанието. Вече говорих за това. Знам, че лицето ми не изразява нищо, а сякаш остри бръсначи се впиват в червата ми. Дрънкам си врели-некипели с масов убиец. Поглеждам ръцете му. Представям си с кръв по тях. Представям си стиснато острие, допряно до нечие гърло. Тези ръце. Тези безобидни наглед ръце, отпуснати сега върху металната повърхност на масата. Какво ли са сторили те?
Следя дишането ми да бъде равномерно.
— И как го направих?
— Тя щеше да бъде моя. — Коя?
— Люси. Писано й беше да се прасне с някого онова лято. Ако не беше се появил ти, бях с повече от едни гърди преднина, ако разбираш какво имам предвид.
Не знам какво да отговоря тук, но нагазвам в дълбокото:
— Мислех, че те интересува Марго Грийн.
Той се усмихва.
— Ама какво тяло, а?
— Вярно.
— Страхотно парче. Помниш ли оня път, когато бяхме на баскетболното игрище?
Спомням си. Внезапно. Марго беше примата на лагера и — Бога ми! — много добре си даваше сметка за това. Винаги носеше от ония предизвикателни камизолки, чиято единствена задача е да правят гледката по-неприлична от обикновената голота. Този ден някакво момиче бе пострадало на волейболното поле. Не й помня името. Май се оказа счупен крак, но помни ли ти някой след толкова време? Онова, което всички добре помним обаче, е как изпадналата в паника Марго тича в тази нейна камизола — всичко се тресе на показ, — а ние, трийсет или четирийсет момчета на баскетболното игрище, сме застинали по местата си с виснали ченета.
Мъжете са свине, няма две мнения по въпроса. Но и юношите също. Шантав свят. Природата е наредила така нещата, че между, да кажем, четиринайсет и седемнайсет годишна възраст момчетата се превръщат в самоходна и почти непрекъсната ерекция. Нищо не може да се направи срещу това. Според обществото обаче нищо и не бива да се прави, освен да се страда. И тези страдания нарастваха десетократно в присъствието на Марго Грийн. Бог проявява известно чувство за хумор, не е ли така?
— Спомням си — казвам аз.
— Такова парче — повтаря Уейн. — Знаеш ли, че тя забърса Джил?
— Кой, Марго?
— Марго я! Точно преди убийството. — Той вдига вежди. — Чудиш ли се?
Не помръдвам. Нека говори. Може да изплюе нещо. И той изплюва.
— Аз я чуках, нали разбираш. Марго. Но тя не беше така добра като Люси.
Запушва превзето уста с ръка, сякаш се е изпуснал. Цял театър. Аз не помръдвам.
— Нали знаеш, че ходехме с нея, преди да пристигнеш ти? Двамата с Люси.
— Ъхъ.
— Нещо ми зеленееш, Хоуп. Да не би да ревнуваш?
— Беше преди двайсет години.
— Вярно, толкова са. И в интерес на истината стигнах само до ръчна фаза. Ти отиде по-далече, нали, Коуп? Обзалагам се, че си топнал малкия, а?
Опитва се да ме извади от равновесие. Няма да му се връзвам.
— Един джентълмен не разказва, кого е целунал — заявявам аз.
— Точно така. Не ме разбирай погрешно. Вие бяхте страхотна двойка. И слепият би забелязал това. Двамата с Люси бяхте лика-прилика. Голяма работа, нали?
Той ми се усмихва и пърха с мигли.
— Беше — казвам аз — много отдавна.
— Сам не си вярваш, нали? Остаряваме, така е, но в повечето отношения чувствата се запазват същите, каквито са били. Не мислиш ли?
— Не мисля, Уейн.
— Е, животът си тече, това е. Тук имаме достъп до Интернет. Без порно и други такива работи, а освен това контролират целия трафик. Но аз направих справки за теб. Знам, че си вдовец с шестгодишна дъщеря. Но името й го няма. Как се казва?
Този път успява — жегва ме отвътре. Да чувам този психопат как говори за дъщеря ми е по-лошо от това да гледам снимката й в кабинета си. Връщам се към темата:
— Какво се случи в гората, Уейн?
— Умряха хора.
— Не си играй с мене.
— Само един от нас играе, Коуп. Ако искаш истината, да започнем от теб. Защо си дошъл? Точно днес. Понеже моментът никак не е случаен. И двамата знаем това.
Поглеждам назад. Знам, че ни наблюдават. Наредил съм да не подслушват. Давам знак с ръка. Един пазач отваря вратата.