— Заповядайте — обръща се към мен той.
— Имал ли е посещение господин Стъйбънс в течение на, да кажем, последните две седмици?
— Да, едно.
— От кого?
— Мога да направя справка, ако желаете.
— Направете, моля.
Пазачът изчезва. Поглеждам отново Уейн. Няма вид на смутен.
— Точка — казва той. — Само че нямаше нужда. Сам ще ти кажа. Мъж на име Кърт Смит.
— Не познавам такъв.
— Да, но той те познава. Работи за компания, наречена НДКТ.
— Частен детектив?
— Да.
— И е идвал, защото — сега ми става ясно, кучите му синове — иска да изкопае някаква мръсотия за мен.
Уейн Стъйбънс докосва с показалец носа си, а после го насочва към мен.
— Какво ти предложи? — питам аз.
— Шефът му е бил голяма клечка по-рано при федералните. Каза, че може да ми уреди по-добри условия тук.
— Снесе ли му нещо?
— Не. Поради две причини. Първо, предложението му е въздух под налягане. Един бивш федерален не може да направи нищо за мен.
— А втората причина?
Уейн Стъйбънс се навежда напред. Иска да се увери, че го гледам право в очите.
— Искам добре да ме чуеш, Коуп. Искам много добре да ме чуеш.
Издържам на погледа му.
— Направил съм много лоши неща в живота си. Няма да се впускам в подробности. Няма и нужда. Правил съм грешки. През всичките осемнайсет години плащам за тях в тази пъклена дупка. Но мястото ми не е тук. Наистина не е. Няма да говоря за Индиана, Вирджиния и така нататък. Загиналите там хора — не ги познавам. Напълно непознати са за мен.
Той млъква, затваря очи, започва да разтрива лицето си. Кожата му блести като пчелен восък. Отново отваря очи и проверява дали още го гледам. Гледам го. И да искам, не бих могъл да отместя очи.
— Но — ето ти я втората причина — нямам и най-малка представа какво е станало в онази гора преди двайсет години. Защото не съм бил в нея. Не знам какво се е случило с моите приятели — не непознати, Коуп, а приятели, — Марго Грийн и Дъг Билингхем, Джил Перес или сестра ти.
Мълчание.
— А онези момчета в Индиана и Вирджиния, ти ли ги уби?
— Ще ми повярваш ли, ако кажа не?
— Имаше много доказателства.
— Да, имаше.
— Но ти и сега твърдиш, че си невинен.
— Твърдя.
— Невинен ли си, Уейн?
— Нека караме едно по едно. Говоря ти за летния лагер. Никого не съм убивал там. И не знам какво е станало в гората.
Нищо не казвам.
— Сега си прокурор, нали?
Кимвам.
— Разни хора ровят из миналото ти. Мога да го разбера и не бих обърнал особено внимание. Но ето те сега и тебе тук. Значи нещо става. Нещо ново. Нещо свързано с онази нощ.
— Накъде биеш, Уейн?
— Винаги си смятал, че аз съм ги убил — отвръща той. — Но сега за първи път не си много сигурен, нали?
Мълча.
— Нещо се е променило. Виждам го по лицето ти. За първи път в живота си ти се замисляш сериозно по въпроса дали имам нещо общо с онази нощ. И ако наистина си научил нещо ново, твой дълг е да ми го съобщиш.
— Нямам никакви задължения, Уейн. Ти не си съден за тези убийства. Беше съден и осъден за убийствата в Индиана и Вирджиния.
Той разперва ръце.
— Тогава какво ще загубиш, ако ми кажеш?
Обмислям въпроса. Има право. Ако му кажа, че Джил Перес е бил доскоро жив, това с нищо не променя нещата, защото той не е осъден за този случай. Но това хвърля сянка върху всичко останало. Случаите със серийни убийци са в буквален и преносен смисъл къщи, пълни с духове. Ако се окаже, че една от жертвите не е била убита — или поне не когато се предполага и не от този убиец, — един дух изчезва от къщата и тя може лесно да се сгромоляса. Засега решавам в полза на дискретността. Така или иначе, нищо не бива да се казва, преди да имаме безспорни резултати от ДНК анализа на Джил. Поглеждам го. Луд ли е наистина? Досега бях убеден в това. Но как да бъда сигурен? Във всеки случай повече няма да науча днес. Затова ставам на крака.
— Довиждане, Уейн.
— Довиждане, Коуп. Насочвам се към вратата.
— Коуп.
Обръщам се.
— Знаеш, че не съм ги убил, нали? Не отговарям.
— А след като не съм ги убил — продължава той, трябва хубавичко да си помислиш за всичко, което се случи в онази нощ — не само на Марго, Дъг, Джил и Камил, но и на мен. А и на теб.
ДВАДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА
— Айра, погледни ме за секунда.
Люси е изчакала баща й да изпадне в момент на просветление. Седи срещу него в собствената му стая. Айра е извадил днес старите си плочи. Вижда се обложка с дългокосия Джеймс Тейлър върху албума „Сладкия бейби Джеймс“ и друга на Битълс — групата пресича „Аби роуд“, а Пол е бос и поради тази причина „супер“. Марвин Гей си е сложил шалче за изпълнението на „Какво става“, а Джим Морисън кипри меланхоличната си секси осанка върху корицата на оригиналния албум „Двери“.