— Айра, чуваш ли ме?
Той се усмихва на някаква стара снимка от лагерните времена. Жълтото фолксвагенче костенурка е украсено от най-големите момичета. Те са го накичили цялото с цветя и разнообразни лепенки. Айра е застанал по средата със скръстени на гърдите ръце. Момичетата са наобиколили колата. Всички са по шорти и тениски, а лицата им са огрени от слънчеви усмивки. Люси си спомня този ден. Хубав ден, чиято снимка поставяш в кутия, а кутията — в най-долното чекмедже, за да я изваждаш и гледаш, когато ти е особено чоглаво.
— Айра.
Той се извръща към нея.
— Кажи.
Носят се звуците на антивоенния химн-класика на Вари Магуайър от 1965 година „Навечерие на пълната разруха“. Независимо от тревожния си текст и напрегната мелодия, тази песен всеки път носи на Люси успокоение. Тя рисува апокалиптична, мрачна картина. Пее се за един експлодирал свят, за носени от водите на река Йордан трупове, за страха от ядрената чума, за омразата, заляла както червен Китай, така и Алабама (римата е малко измъчена, но върши работа), за цялото лицемерие и злост, задавили нашия свят, а в припева се поставя почти издевателски въпросът как може слушателят да бъде така наивен, че да не забелязва навечерието на пълната разруха.
И от къде накъде всичко това я успокоява?
Защото е истина. Светът е именно такова ужасяващо, страховито място. В онези времена планетата наистина бе на самия ръб. Но оцеля. Някой би казал дори — процъфтя. Светът и сега изглежда доста страшен. Трудно е да се повярва, че ще оцелеем. Този на Магуайър е също така плашещ. Може би дори повече. Ами ако се върнем още двайсет години назад? Втората световна война, нацизмът? На този фон шестдесетте години приличат на Дисниленд. И това сме видели.
Сякаш постоянно живеем в навечерието на пълната разруха. И всеки път я избягваме.
Изглежда, всички ние оцеляваме в разрухата, която сами сме причинили.
Тя поклаща глава. Колко наивно. Колко удобно и лесно. Тя би следвало да бъде по наясно с нещата.
Днес са подкастряли брадата на Айра. Косите му са си пак чорлави. Сивите кичури имат почти синкав оттенък. Ръцете му треперят и Люси се пита дали не се задава болестта на Паркинсон. Тя знае, че през последните години той не е особено добре. Поначало последните две десетилетия не носят нищо добро.
— Какво има, скъпа?
Видимо е загрижен за нея. Присъщо за Айра и напълно спонтанно — той искрено се интересува от околните. Владее невероятната способност да изслушва внимателно всекиго. Щом забележи нечия болка, моментално търси начин да я облекчи. Всеки усещаше тази симпатия у Айра — всеки лагерник, всеки родител, всеки приятел. А когато си негово единствено дете, личността, която той най-много обича, тази симпатия е като топло одеало в зимен ден.
Господи, какъв великолепен баща бе той. Толкова й липсва.
— В книгата за посетители е отбелязано, че някакъв човек на име Маноло Сантяго е идвал при теб. — Тя накланя глава. — Помниш ли го, Айра?
Усмивката му угасва.
— Кажи, Айра.
— Да — отвръща той. — Помня го.
— Какво искаше от теб?
— Да си приказваме.
— За какво да си приказвате?
Той стиска устни, сякаш иска насила да ги задържи затворени.
— Кажи, Айра.
Той поклаща глава.
— Моля те, кажи ми — настоява тя.
Устата на Айра се отваря, но от нея не излиза ни звук. Когато най-накрая проговаря, гласът му е приглушен.
— Знаеш за какво искаше да говорим.
Люси поглежда през рамо. Сами са в стаята. Навечерието на пълната разруха свършва. Идва ред на „Мамас енд папас“, които им съобщават, че всички листа са кафяви.
— За лагера ли? — пита Люси.
Той кимва.
— Какво искаше да знае?
Айра заплаква.
— Айра, недей.
— Не исках да се връщам към това време.
— Сигурна съм в това.
— Той все питаше и питаше.
— За какво, Айра? За какво те разпитваше?
Той заравя лице в длани.
— Моля те…
— За какво ме молиш?
— Не мога повече да се връщам там. Не разбираш ли? Не мога.
— То не е в състояние да те нарани повече.
Той продължава да стиска лице в длани. Раменете му се тресат.
— Горките деца.
— Айра. — Изглежда толкова изтормозен. Тя казва: — Татко.
— Всички изпортих.
— Не е вярно.
Риданията му са вън от контрол. Люси коленичи пред него. Усеща как сълзите напират и в нейните очи.
— Моля те, татко, погледни ме.
Той не го прави. Сестрата, Ребека, провира глава през открехнатата врата.
— Ще отида да му донеса нещо — казва тя.