— За какво?
— Накарах най-големия цар сред нашите компютърджии да се поразрови из онези файлове, дето са пратени на старата ти приятелка Люси.
— И какво?
— И той откриха онова, което вече ти е известно. Поне отначало.
— Какво ще рече отначало?
— Аз взех насъбраното от него и се обадих тук-там, по-разрових допълнително и открих нещо интересно.
— Какво именно?
— Мисля, че знам кой е изпратил въпросните записки.
— Кой?
— Пейджърът в теб ли е?
— Да.
— Може би е по-добре да ти изпратя подробностите в писмен вид.
— Добре.
— Не искам да говоря повече по този въпрос. Ще ми се да разбера дали и ти ще стигнеш до същия извод.
При тези думи се сещам за разговора си с Джеф Бедфорд.
— Няма да ме караш да изкривявам фактите в интерес на хипотезата, нали?
— Кво?
— Нищо, Мюз. Пращай имейла.
Четири часа след края на разговора ми с Джеф Бедфорд вече седя в съседен на Люсиния кабинет. Колегата й взел почивен ден, а тя разполага с ключ.
Люси се е вторачила през прозореца, когато помощникът й, мъж на име Лони Бъргър, се вмъква вътре без чукане. Странно. Този Лони ми напомня донякъде за бащата на Люси, Айра. Същият пакостлив вид на лошо момче, което умишлено се нрави на такова. Не съм против хипитата или крайно левите елементи, или както там ги наричат. Имаме нужда от тях. Твърдо съм убеден, че се нуждаем от представители на цялата пъстра обществена палитра, дори (а може би най-вече) от онези, с които не сме съгласни и бихме желали да мразим. Без тях би било скучно. Собствените ни аргументи против тях няма да са толкова убедителни. Помислете сами: не може да съществува ляво без дясно. Нито пък среда без тях двете.
— Как върви, Люси? Имах незабравима среща с моята ослепителна келнерка… — Лони ме забелязва и гласът му леко заглъхва. — Кой е този?
Люси продължава да гледа през прозореца.
— И защо сме в кабинета на професор Митник?
— Казвам се Пол Коупланд — представям се аз.
Протягам ръка. Той я поема.
— Охо — обажда се Лони. — Значи, вие сте онзи от спомените? Господин „П“ или както там беше. Прочетох изпратеното по Мрежата и…
— Да, Люси ми каза за вашето любителско разследване. Както вероятно ви е известно, на мое разположение са неколцина отлични следователи. Професионалисти.
Той пуска ръката ми.
— Не искате ли да ни кажете нещо? — питам аз.
— Какво имате предвид?
— Впрочем вие сте прав. Имейлът наистина е изпратен от библиотеката в шест и четирийсет и две минути следобед. Само че Силвия Потър не е била там между шест и седем часа.
Той започва да отстъпва.
— Там обаче сте били вие, Лони.
Той украсява лице с крива усмивка и поклаща глава. Печели време.
— Дрън-дрън. Я чакайте малко… — Усмивката угасва и сега той се прави на поразен и дълбоко обиден. — Стига, Люси, как можеш да повярваш, че аз ще…
Тя се обръща най-накрая към него. Не казва нищо. Лони ме сочи с пръст.
— Не му вярваш, нали? Той е…
— Какво съм?
Няма отговор. Люси продължава да го гледа. Не промълвя и дума. Само го гледа, докато Лони започва да се смалява. Накрая се строполява в едно кресло.
— По дяволите — казва той.
Ние чакаме. Той е обронил глава.
— Нищо не разбирате.
— Ами обясни ни — насърчавам го аз.
Той вдига поглед към Люси.
— Наистина ли имаш доверие на този човек?
— Доста повече, отколкото на теб — казва тя.
— На твое място не бих. Той носи нещастие.
— Благодаря за блестящата характеристика — обаждам се аз. — А сега ще ни обясниш ли защо изпрати на Люси онези записки?
Той започва да си играе с една от обеците.
— Не съм длъжен да ви казвам каквото и да било.
— Разбира се, че си длъжен. Аз съм областен прокурор.
— Е, и?
— Е, и, Лони, мога да те арестувам за упражняване на тормоз.
— Нищо подобно. Преди всичко не можете да докажете, че съм бил аз.
— Мога и още как. Мислиш, че си наясно с компютрите и може би донякъде си, колкото да шашкаш студентките. Само че експертите в моята служба са истински професионалисти. И ние знаем, че си ти. Имаме и доказателства.
Той обмисля чутото. Преценява дали да продължи с тази линия на поведение, или да обърне нова страница. Избира второто.
— И какво от това? Даже да съм го изпратил аз, защо да е тормоз? Откога изпращането на художествено съчинение на колега-преподавател е станало престъпление?
Прав е. Люси казва:
— Мога да поискам уволнението ти.
— Може да можеш, а може и да не можеш. Само че знаеш ли какво, Люси, на теб ще ти се наложи да обясняваш много по-дълго от мен. Ти си тази, която сипе купища лъжи относно миналото, ти си приела ново име, за да го прикриеш.