— Имате ли някаква представа кой ги е снабдил с информация за съставянето на ония записки?
— Още не. Но нали ме наемате за провеждане на контрашпионаж? Никой не може да каже какво ще се пръкне накрая. — Тя се изправя. — Мога ли да ви бъда полезна с нещо друго?
— Не, Сингъл. Мисля, че това е достатъчно.
— Екстра. Впрочем, приготвила съм тук една сметчица за случая Дженрът-Маранц. На кого да я предявя?
— На мен — обажда се Мюз.
Сингъл й я подава, докато ми се усмихва.
— Приятна гледка сте в съдебната зала, Коуп. Разказахте им играта на онези кучи синове.
— Не бих могъл да го сторя без вас — отвръщам аз.
— Ами, видяла съм цяло стадо прокурори. Вие сте върхът.
— Благодаря. Мисля си сега въз основа на вашите разсъждения дали и ние не… хм… подменихме действителността?
— Не сме. Вие поискахте да ви изровя истинска информация. Вярно е, възползвах се от външността си, за да я изтръгна, но в това няма нищо лошо.
— Съгласен съм — казвам аз.
— Супер. Нека се разделим в мир тогава. Поставям ръце зад тила и сключвам пръстите си.
— Сигурно усещат липсата ви в НДКТ?
— Чувам, че са се снабдили с нова примамка. Била много добра.
— Убеден съм, че не може да ви стъпи на малкия пръст.
— Не разчитайте на това. Във всеки случай, ще се опитам да им я свия. Имам нужда от партньорка с малко по-екзотичен вид.
— В какъв смисъл?
— Аз съм руса. Новото момиче на фирмата е тъмнокожо.
— Афроамериканка?
— Не.
И ето, че подът под краката ми се разклаща, когато тя казва:
— Мисля, че е от Индия.
ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
Звъня на Рая Сингх по мобилния. Сингъл Шейкър си е отишла, но Мюз остана.
Рая се обажда след третия сигнал.
— Ало.
— Може би имате право — казвам й аз.
— Вие ли сте, господин Коупланд?
Този изговор е толкова фалшив. Как можах да се вържа — или подсъзнателно съм го знаел от самото начало?
— Наричайте ме Коуп.
— Добре, Коуп. — Гласът е топъл. Усещам скрита закачливост в него. — За какво съм се оказала права?
— Откъде да знам, че не сте вие онази? Онази, която ще ме направи щастлив до полуда.
Мюз обръща очи нагоре. След това показва как бърка с показалец в гърлото си и повръща неудържимо.
Правя опит да си уредя среща за довечера, но Рая не ще и да чуе. Не настоявам. Ако го сторя, тя може да се усъмни. Уговаряме се да се видим утре заран.
Прекъсвам и обръщам очи към Мюз. Тя ми клати глава.
— Хич не започвай — предупреждавам аз.
— Ама тя наистина ли използва този израз: щастлив до полуда?
— Казах ти, не започвай.
Тя отново клати глава.
Поглеждам часовника. Осем и половина вечерта.
— Да взема да си вървя — казвам.
— Добре.
— Ами ти, Мюз?
— Аз имам още малко работа.
— Късно е вече. Отивай си.
Тя не ми обръща внимание.
— Тия Дженрът и Маранц наистина са се захванали здравата с теб.
— Ще се оправя.
— Знам, че ще се оправиш. Просто се питам докъде ли може да стигне един родител, когато закриля детето си.
На върха на езика ми е да отговоря, че ги разбирам напълно, че самият аз имам дъщеря и бих направил всичко възможно, за да я предпазя от беда, но си давам сметка, че би прозвучало прекалено нравоучително.
— Нищо не може да ме изненада, Мюз. Сама работиш тук всеки ден и виждаш на какво са способни хората.
— Точно за това говоря.
— За кое?
— Дженрът и Маранц научават, че се гласиш за по-висок пост. Решават, че това е слабото ти място. И ето че се втурват подире ти. Правят всичко възможно, за да ти вгорчат живота. Умно. И други на тяхно място биха се поразровили наоколо. Все пак делото ти далеч не бе в кърпа вързано. Смятали са, че като разбереш с каква информация разполагат, ще се дръпнеш.
— Сбъркали са сметките. И?
— И наистина ли мислиш, че ще се откажат просто ей така? Или ще продължат да те преследват? Или пък съдията Пиърс има някаква причина, за да ви вика всичките в кабинета си утре?
Когато се прибирам у дома, заварвам имейл от Люси.
Помниш ли, как предлагахме един на друг различни песни? Не знам дали си чувал тази тук. Няма да бъда дотам пряма, че да поискам да си мислиш за мен, докато я слушаш.
Но се надявам да го сториш.
Зареждам прикачената мелодия. Сравнително рядко изпълнение на Брус Спрингстийн под заглавие „Отново в твоите обятия“. Седя пред компютъра и слушам. Брус пее за равнодушие и разкаяние, за всичко захвърлено и загубено, за желанието да си го върне, а накрая моли да бъде отново приет в нейните обятия.
Започвам да плача.
Седнал тук самичък, заслушан в тази песен, аз мисля за Люси, за онази нощ, и разбирам, че плача за първи път, откакто почина жена ми.