— Как се чувстваш? — пита го Люси.
Сестра Ребека я поглежда, сякаш иска да каже: нали ви предупредих?
— Не особено добре — отвръща баща й.
— Какво рисуваш?
Люси приближава платното. Когато вижда рисунката, тялото й се вдървява.
Гора.
Това я връща в миналото. Тяхната гора, разбира се. Тя знае точно къде се намира това място. Айра е уловил всеки детайл. Удивително. Той не разполага с нито една снимка, нито пък някой би заснел мястото под такъв ъгъл. Запомнил го е. Подробностите са останали запечатани в паметта му.
Рисунката представлява нощен пейзаж. Луната огрява върховете на дърветата.
Люси поглежда баща си. Той я поглежда в отговор.
— Бихме желали да ни оставите насаме — обръща се Люси към сестрата.
— Не мисля, че е особено подходящо.
Сестра Ребека е на мнение, че разговорът ще влоши състоянието на Айра. А истината е тъкмо обратната. Нещо е заключено там, в главата на Айра. Днес трябва да се опълчат срещу му. Именно днес, след толкова години.
Айра се обажда:
— Ребека.
— Какво има, Айра?
— Излез.
Кратко и ясно. Гласът му не е студен, но и не предразполага. Ребека оправя полите си без бързане и тромаво се надига с въздишка.
— Ако ти потрябвам за нещо — казва тя, — само ми звънни, нали, Айра?
Той мълчи. Ребека излиза, без да затвори вратата.
Днес няма музика. Това изненадва Люси.
— Искаш ли да ти пусна малко музика? Може би Хендрикс?
Айра поклаща глава.
— Не, не сега.
Затваря очи. Люси сяда до него и взема ръката му в своята.
— Обичам те — казва тя.
— И аз те обичам. Повече от всичко на света. Винаги съм те обичал. Завинаги.
Люси чака. Той остава със затворени очи.
— Мислиш си за онова лято, нали?
Очите остават затворени.
— Когато Маноло Сантяго дойде при теб…
Той стиска още по-силно очи.
— Айра.
— Откъде разбра?
— Какво съм разбрала?
— Че е идвал при мен.
— Записано е в книгата за посещения.
— Но, нали… — Той отваря най-сетне очи. — Нали има и още?
— Какво имаш предвид?
— Той не идва ли при теб?
— Не.
Това, изглежда, го обърква. Люси решава да възприеме друг подход.
— Помниш ли Пол Коупланд? — пита тя.
Той отново затваря очи, сякаш името му причинява болка.
— Разбира се.
— Видях се с него.
Очите се отварят рязко.
— Какво каза?
— Той ме посети.
Челюстта на Айра увисва.
— Нещо става, Айра. Някаква сила връща отново нещата отпреди двайсет години и аз трябва да разбера каква е тя.
— Не ти трябва.
— Трябва. Моля те, помогни ми.
— Защо? — заеква той. — Защо е идвал при теб Пол Коупланд?
— Защото иска да разбере, какво точно е станало през онази нощ. — Тя накланя глава. — Какво си казал на Маноло Сантяго?
— Нищо! — почти крещи той. — Абсолютно нищо!
— Добре, Айра. Виж обаче какво… Аз трябва да разбера…
— Нищо не ти трябва да разбираш.
— Какво не трябва да разбирам? Какво му каза, Айра?
— Пол Коупланд.
— Какво за него?
Очите му изглеждат почти бистри.
— Искам да го видя.
— Добре.
— Сега. Искам да го видя веднага.
С всеки изминат миг той видимо се изнервя. Тя понижава глас.
— Ще му се обадя, искаш ли? Ще го извикам…
— Не!
Той извръща глава към рисунката. Очите му се пълнят със сълзи. Протяга ръка към гората, сякаш му се иска да потъне в нея.
— Какво има, Айра?
— Насаме — отвръща той. — Искам да видя Пол Коупланд насаме.
— Мен не ме искаш, така ли?
Той поклаща глава, все още вперил взор в гората.
— Не мога да ти разкажа тези неща, Люси. Искам, но не мога. Пол Коупланд. Кажи му да дойде при мен. Самичък. Ще му разкажа онова, което трябва да научи. И може би след това духовете ще отидат да си легнат.
Прибирам се в кабинета, за да ме залеят със студен душ.
— Гленда Перес е тук — съобщава Джосълин Дюрълз.
— Кой?
— Тя е адвокат. Но казва, че по-лесно ще си я спомните като сестра на Джил Перес.
Името е избягало от паметта ми. Влизам в чакалнята и я познавам веднага. Гленда Перес изглежда досущ като на снимките от лавицата на онази камина.
— Госпожа Перес.
Тя се надига и ми подава нехайно ръка.
— Предполагам, че ще имате малко време за мен.
— Имам.
Гленда Перес не чака да я поведа към кабинета. Тя просто влиза сама в него. Аз я следвам и затварям вратата. Понечвам да натисна бутона на интеркома и да наредя да не ни смущават, но мисля, че Джосълин е разбрала и без думи.
Давам й знак да седне. Тя остава права. Аз минавам зад бюрото и се настанявам. Гленда Перес слага ръце на хълбоците и ме гледа отгоре надолу.