— В деня на погребението хората цял следобед разговаряха, пиха и ядоха, опитваха се да го успокоят. Ала него не го тревожеше нищо. Той имаше мен. Не знам защо, но в съзнанието ми всичко бе обвързано с майка ми. Правех го заради нея, за да не я малтретира той. Реших, че след като тя се помина, той ще си намери друга. Но, разбира се, той не искаше това. Имаше мен. Защо му трябваше друга? Поне не веднага. Когато всички си тръгнаха, аз изчистих, измих чиниите, прибрах всичко и заключих вратата на стаята си. Той дойде, заплашваше ме, че ще разбие вратата, взе нож и го използва като шперц, за да отвори ключалката. Повлече ме в неговата стая, нещо, което не бе правил преди. Винаги идваше в моята стая. Да отида в неговата спалня означаваше да се превъплътя в нея, сякаш завинаги щеше да е така и нямаше да се свърши до неговата или до моята смърт. Внезапно разбрах, че не мога да го направя. — Тя пак започна да се задушава, а Чарлс бе спрял да плаче, изумен от всичко чуто. — Не знам точно какво се е случило после. Той наистина ме малтретира същата вечер, удря ме, би ме и победи, завинаги бях негова и си позволяваше да ми нанася побой, да ме изнасилва и измъчва. После си спомних за пистолета, който майка ми държеше в нощното си шкафче. Не знаех какво точно щях да направя с него, да го ударя, да го изплаша или да го застрелям. Не помня нищо друго, освен че той ми причиняваше много силна болка и че бях уплашена и губех разсъдъка си от ужас, болка и страх. Той видя пистолета и се опита да ми го вземе, а следващото, което помня, е, че оръжието гръмна и кръвта му потече върху мен. Застреляла го бях в гърлото, бях прекъснала гръбначния му мозък и бях засегнала единия му дроб. Той падна върху мен, кървеше много силно, после не помня нищо, докато не дойде полицията. Не съм сигурна какво съм направила. Предполагам, че съм извикала полицията, защото след това разговарях с тях, загърната в одеяло.
— Каза ли им какво ти е сторил? — попита той обезпокоен, искаше да промени хода на събитията и се измъчваше, че е невъзможно.
— Разбира се, че не. Не можех да причиня това на майка ми. Нито на него. Мислех си, че му дължа пълно мълчание. Предполагам, че бях също толкова луда, колкото и той, но по мой собствен начин. Точно това става с децата и жените в такива ситуации. Те никога не си признават. Готови са по-скоро да умрат. Когато същата вечер ме арестуваха, повикаха психиатърка да разговаря с мен и тя ме изпрати на изследване в болницата, където откриха, че той ме е изнасилил или по-точно, че „някой е имал сношение“ с мен, според районния прокурор.
— Каза ли им изобщо истината?
— Не веднага. Моли, психиатърката, ме убеждаваше да й кажа. Тя знаеше. Ала аз я лъжех. Той продължаваше да ми е баща. Накрая обаче адвокатът ми преодоля съпротивата ми и аз им разказах.
— А после какво? Предполагам, че са те пуснали.
— Нищо подобно. Обвинението измисли версията, че съм искала да получа парите на баща си, затова съм го убила, за да взема всичко. „Всичко“ се свеждаше до една неголяма, но напълно ипотекирана къща и половината от адвокатската му практика, която бе доста по-ограничена от твоята. Все едно, нямах право на наследство, след като го бях убила. Нямах приятели. Не бях споделяла с никого. Учителите ми свидетелстваха, че съм разсеяна и странна, съучениците ми казаха, че не ме познават. Беше лесно да се повярва, че аз просто съм се нахвърлила и съм го убила. Неговият партньор излъга и твърдеше, че след погребението съм го разпитвала за татковите пари. Не бях разменила и дума с него, но той твърдеше, че татко му дължи много пари. Накрая той прибра всичко и ми остави петдесет хиляди долара с условието да напусна града и да не предявявам никакви претенции. Така и направих — между другото, още пазя парите. Не знам защо, но не мога да ги харча.
— Районният прокурор реши обаче, че аз съм убила баща си заради парите и че вероятно съм била с някой друг, а когато съм се прибрала вкъщи, баща ми се е ядосал и ми се е скарал, затова съм го убила. — Тя се усмихна горчиво при спомена за всяка подробност. — Обвинението дори представи версията, че съм се опитала да съблазня баща си. Намериха нощницата ми на пода, където той я хвърли, след като я разкъса, и твърдяха, че вероятно съм му се предлагала, а когато той не ме е пожелал, съм го застреляла. Обвиниха ме в убийство първа степен, за което присъдата е смъртно наказание. Бях седемнайсетгодишна, но ме съдиха като пълнолетна. Освен Моли и Дейвид, адвоката ми, никой друг не ми повярва. Баща ми беше твърде добър, твърде идеален, твърде обичан от обществото. Всички ме мразеха задето съм го убила. Дори признаването на истината не ме спаси. Беше твърде късно. Всички го обичаха.