— Осъдиха ме за непредумишлено убийство и получих две години затвор и две — условно. Изкарах близо две пълни години в изправителния център „Дуайт“, където — тя му се усмихна тъжно — завърших задочно колеж и придобих степен административен помощник. Всъщност то си беше истинско образование. Ако не бяха две затворнички — Люана и Сали, които бяха любовници, досега да съм мъртва. Една вечер ме похити затворническа банда, възнамеряваха да ме насилват сексуално и да ме превърнат в тяхна робиня, но Сали, моята съкилийничка, и Люана, приятелката й, ги спряха. Те бяха най-безмилостните, но и най-чудесните жени, които познавам и те ме спасиха. След това никой не смееше да ме докосне, а те също се държаха добре. Дори не знам къде са сега. Люана вероятно още е в затвора, а Сали би трябвало да е излязла, освен ако не е направила някоя глупост, за да остане с Люана. Когато ме освобождаваха, те ми поръчаха да ги забравя и да оставя всичко зад себе си.
— Повече никога не се върнах вкъщи, а когато отидох в Чикаго, служителят, който трябваше да ме контролира по време на условната присъда, ме заплашваше да ме върне обратно в затвора, ако не спя с него. Някак си успях да се справя. А ти знаеш в общи линии останалото. Разказах ти го предишната вечер. Работих в Чикаго две години, докато изтече условната присъда. Никой нямаше представа къде съм била, нито откъде съм родом. Дори не им минаваше през ум, че съм била в затвора, нито че съм убила баща си. Не знаеха нищо. Ти си първият човек, на когото разказвам, след Дейвид и Моли. — Когато свърши се почувства изтощена, но на душата й олекна. Изпитваше облекчение, че сподели с него всичко.
— А отец Тим? Той знае ли?
— Само предполага, но никога не съм му казвала нищо. Не мисля, че е необходимо. Работих в „Сейнт Мери“ в Чикаго и сега в „Сейнт Андрю“, защото по този начин изплащам греха си. А и защото така мога да предотвратя възможността на някое нещастно дете да му се случи същото като на мен.
— Господи, Господи… Грейс… как си преживяла всичко това? — Той я прегърна още по-силно, притискаше главата й към гърдите си, неспособен дори да започне да проумява болката и злото, през които бе преминала. Единственото му желание сега беше вечно да я държи в ръцете си.
— Ами, просто го преживях — отговори му тя, — в известен смисъл обаче не съм. Излизала съм само с един мъж. Не съм правила секс с друг, освен с баща си. И не съм сигурна, че ще мога. Мъжът, който ме дрогира, ми каза, че направо съм била готова да го убия, когато се е опитал да ме докосне с ръка, и сигурно съм щяла да го направя. Струва ми се, че сексът никога повече няма да е част от живота ми. — И въпреки това… тя го целуна, той изобщо не я плашеше. Питаше се дали може да се научи да му вярва. Всъщност, ако той продължаваше да я желае след онова, което чу. Тя потърси очите му, искаше да открие някакъв признак за порицание, ала видя само тъга и съчувствие.
— Бих искал аз да го убия вместо теб. Как са могли да те изпратят в затвора заради това? Как са могли да са толкова слепи и подли?
— Понякога се случва така. — Тя не изпитваше горест. Отдавна бе приела фактите такива, каквито са. Ала съзнаваше, че ако сега той я предаде и разкаже на хората за миналото й, животът й в Ню Йорк ще бъде съсипан. Отново щеше да й се наложи да се мести, а тя не искаше. Разкриването означаваше, че тя му има огромно доверие, ала си струваше.
— Какво те кара да мислиш, че никога повече няма да можеш да бъдеш интимна с някого? Опитвала си изобщо?
— Не. Но не мога да си го представя, без да възродя кошмара.
— Ти си се разделила с миналото и си го загърбила. Защо да не преодолееш и това? Дължиш го на себе си, Грейс, и на онзи, който те обича. В случая, на мен — усмихна се той, а после й зададе друг въпрос:
— Би ли отишла на терапевт, ако имаш нужда? — попита я той внимателно, но тя не бе сигурна. Странно, но имаше чувството, че това би било предателство към Моли.
— Може би — отвърна тя несигурно, възможно бе дори терапията да не помогне.
— Имам чувството, че си по-силна, отколкото смяташ. Не знам защо, но си мисля, че в противен случай надали щеше да преживееш всичко. Струва ми се, че просто си уплашена, а и кой не би бил на твое място. Освен това, виждаш ли, не си стогодишна.
— На двайсет и три съм — гордо обяви тя все едно бе голямо постижение, а той се засмя и я целуна.
— Не се впечатлявам, хлапе. Аз съм почти двайсет години по-стар от теб. — През есента щеше да навърши четирийсет и три години и тя го знаеше.
После тя го погледна много сериозно.
— Кажи ми честно. Ще можеш ли да възприемеш моята история?
— Не виждам защо не. Вината е точно толкова твоя колкото и за нападението върху теб на улица „Деланси“. Ти си жертва, Грейс, на двама болни хора, които са те използвали. Ти не си направила нищо. Дори когато си била с него, не си имала избор. Всеки на твое място би направил същото. Всяко дете може да бъде тероризирано с мисълта, че помага на умиращата си майка. Как е било възможно да се противопоставиш? Никак. Ти си била просто жертва. Изглежда си продължила да бъдеш жертва докато напуснеш Чикаго и дойдеш в Ню Йорк през октомври миналата година. Не мислиш ли, че е време да промениш това положение? Минали са десет години от началото на кошмара. Това е почти половината ти живот. Не ти ли се струва, че вече имаш право на нормален живот? Мисля, че вече си го отвоювала — каза й той и я целуна силно, изразявайки всички емоции, които изпитваше към нея. Нямаше колебание относно чувствата си към нея.