Второто им бебе не се забави много и Чарлс отново обещаваше на боговете, че никога повече няма да докосне жена си, но този път лекарят най-сетне отстъпи и й даде лекарство. То не помогна много, но все пак беше нещо. Деветнайсет часа, след началото на болките на бял свят се появи Абигейл Макензи и погледна учудено баща си. Той се разтопи в момента, в който я видя. Беше миниатюра на майка си, само че имаше черната коса на баща си. Беше истинска красавица. Веднага стана обект на внимание, защото се роди на двайсет и петия рожден ден на майка си. Чарлс беше вече на четирийсет пет и преживяваше най-щастливите си години.
Грейс бе непрекъснато заета с децата. Ходеше на детски площадки, в детски групи за игра и музикални школи за предучилищна възраст. Беше напълно посветила времето си на тях. Притесняваше се, да не би да е досадно на Чарлс, но той изглежда харесваше начина им на живот. Всичко това бе ново за него и онези, които го познаваха, му завиждаха за младата красива жена, за младото семейство и той живееше с чувството, че е постигнал всичко на този свят.
Грейс така и не се върна към благотворителната си дейност, макар че все още говореше за това. Малко след раждането на Андрю тя направи дарение за негово здраве на приюта „Сейнт Андрю“. Даде им всичко, което й бе отпуснал Франк Уилс. Не би могла да намери по-добро предназначение на парите. В известен смисъл за нея това бяха кървави пари, реликва от един живот, който й бе донесъл само нещастие. Беше сигурна, че отец Тим ще ги използва както трябва. Направи друго, по-малко дарение, когато се роди Абигейл. Ала отдавна не бе ходила на посещение в приюта. Беше твърде ангажирана със съпруга и децата си.
Три години след раждането на Абигейл Грейс прекарваше всеки миг с тях, а вечерите — с Чарлс, ходеха на вечери с партньори и на партита. Понякога посещаваха театри, той й откри операта и тя установи, че това изкуство й допада. Тя цъфтеше и понякога чувстваше вина, защото знаеше, че на друго място хората не бяха толкова щастливи и страдаха както тя в миналото. А сега бе толкова щастлива и свободна.
От време на време си мислеше какво ли е станало с Люана и Сали и с жените, на които се бе опитала да помогне в „Сейнт Андрю“. Ала изглежда вече нямаше време за такива неща. Понякога се сещаше и за Дейвид в Калифорния и се питаше къде ли е сега. Животът й се струваше толкова отдалечен от тези неспокойни години. Имаше мигове, когато дори й бе трудно да си спомни, че преди да се омъжи за Чарлс е живяла коренно различно. Сякаш отново се бе родила в деня на тяхната среща.
Когато Абигейл тръгна на детска градина, тя пожела още едно бебе, но този път не се получаваше. Беше на двайсет и осем години и лекарят й обясни, че е трудно да се каже защо веднъж е по-лесно да забременее от друг път. Ала тя си даваше сметка, че след всичко преживяно бе щастлива, че е забременяла втори път и бе благодарна, че има две деца. От време на време стоеше и се усмихваше докато ги наблюдаваше. После с Андрю отиваха в кухнята и правеха малки кейкчета или двете с Абигейл изрязваха хартиени кукли, майсторяха герданчета или картинки от спагети. Приятно й беше да е с тях, никога не се отегчаваше, нито се уморяваше от децата си.
Един предобед седеше в кухнята, четеше вестник и пиеше кафе, докато чакаше да дойде време да ги прибере от детската градина. Зърна едно заглавие в „Ню Йорк Таймс“, от което стомахът й се сви. Нюйоркски психиатър бе убил осиновеното си дете, шестгодишно момиченце, а съсипаната му истерична жена стояла безпомощна и го гледала. Очите й се насълзиха, докато четеше за случилото се. Беше невероятно, та той бе образован човек с голяма практика и преподавател в известен медицински колеж. А бе убил малкото им момиченце. Бяха я осиновили, след като първородното им дете бе загинало преди две години в злополука, която сега се подлагаше на съмнение. Грейс се разплака, когато прочете за това, искаше й се да успокои малкото момиченце, представяше си виковете му, докато баща му го биеше. Преживяваше всичко толкова картинно, че когато тръгна за училище, още плачеше. Докато вървяха с децата към къщи, тя мълчеше. Андрю попита майка си какво е станало.
— Нищо — каза първоначално тя, после размисли. Искаше да е откровена с него. — Тъжна съм.
— Защо, мамо? — Той бе на четири години, но бе най-съобразителното малко момченце, което познаваше. Приличаше напълно на Чарлс, като се изключи червената коса и сините очи, но чертите и изражението бяха на баща му. Не можеше да не се усмихне, когато го погледнеше, но днес, когато видя децата си, й стана дори още по-мъчно за убитото малко момиченце. — Защо си тъжна? — настояваше Андрю и очите й се напълниха със сълзи, когато му отговаряше.