— Някакъв мъж е наранил едно малко момиченце и се натъжих, когато го чух.
— Тя в болницата ли е? — попита той сериозно. Обичаше линейките, полицейските коли и сирените, макар че го плашеха малко. Но преди всичко го очароваха. Той бе енергично дете.
Грейс не знаеше какво да му каже, дали да не му спести, че детето е умряло. Това бе твърде много за едно четиригодишно момченце.
— Сигурно, Андрю. Изглежда тя е много болна.
— Нека й направим картинка. — Грейс кимна и завъртя главата си, за да не я види той, че плаче. За това малко момиченце вече нямаше да има картинки… нито любещи ръце… нито кой да го спаси.
През следващите няколко дни обществеността на Ню Йорк се разбуни. Хората бяха шокирани и ядосани. Учителите в частното училище, където тя бе учила в първи клас, се защитаваха, твърдейки, че не са подозирали нищо. Тя била крехко дете и лесно получавала синини, а и никога не казвала какво става вкъщи. Като чу това Грейс, се разгневи. Децата никога не си признаваха, че ги малтретират вкъщи, те по правило защитаваха мъчителите си. А учителите го знаеха и трябваше да бъдат непрекъснато нащрек.
В продължение на дни хората оставяха цветя и букети пред сградата на Парк авеню, където детето бе живяло, а когато Грейс и Чарлс минаха оттам на път за вечеря у приятели, Грейс усети, че ридание стиска гърлото й при гледката на голямо розово сърце, направено от малки рози и името на момиченцето изписано на розова панделка върху него.
— Не мога да го понеса — плачеше тя в носната кърпичка, която той й даде. — Аз знам какво е — прошепна тя… защо хората не разбират? Защо не виждат? Защо не спират тези безобразия? Защо никой не е подозирал какво става зад затворените врати, където са извършвани зверства? Истинската трагедия бе в това, че понякога хората знаят и не предприемат нищо. Тя искаше да се пребори именно с това безразличие. Искаше да разтърси хората и да ги събуди.
Чарлс я прегърна през раменете. Болеше го при мисълта какво е преживяла и това го караше да бъде добър с нея всеки ден, да се грижи за всичко и той се справяше.
— Искам да се върна на работа — каза му тя, докато пътуваха в таксито, той я погледна, беше озадачен.
— В някоя фирма? — Не можеше да си представи, че отново искаше да се занимава с това. Беше толкова щастлива вкъщи с техните деца.
Ала тя му се усмихна и поклати глава, после отново издуха носа си.
— Разбира се, че не… освен ако нямаш нужда от нова секретарка — пошегува се тя и той грейна в усмивка.
— Доколкото знам, не. И какво ти е хрумнало?
— Мислех за това малко момиченце… искам да работя отново с малтретираните жени и деца. — Смъртта отново напомни на Грейс за дълга й да помага на преминалите през същия ад като нея. Тя бе избягала и бе намерила по-добро място в живота си, ала не можеше да ги забрави. Знаеше, че винаги ще има потребността да им протяга ръка, да им предлага помощта си.
— Но не в „Сейнт Андрю“ — отвърна той твърдо.
Никога нямаше да й позволи да се върне там на работа, можеше само да го посещава, откакто бяха женени. Предишната година отец Тим бе преместен в Бостън, за да организира подобен приют и там. Получиха от него коледна картичка. Ала Грейс имаше нещо друго на ум. Нещо по-сложно и по-перспективно.
— Какво ще кажеш да основа някаква организация — бе разсъждавала върху това два дни, опитваше се да измисли как да помага и наистина да има голяма полза, — която да обхване хората не само от гетата, но и от районите, където живее средната класа и където малтретирането винаги предизвиква изненада и е скрито. Може да бъде образователна, да се обучават възпитатели, родители, свещеници и социални работници и всички, които работят с деца, как да се справят с проблема, когато се изправят пред него… да бъде обърната към обществеността, към хора като теб и мен, към нашите съседи и всички членове на обществото, които всеки ден се сблъскват с малтретирани деца, но не го знаят.
— Това звучи доста мащабно — спокойно рече той, — но е голяма идея. Съществува ли някаква програма, на която можеш да стъпиш?
— Възможно е да има. — Преди пет години нямаше, бяха организирани само отделни приюти като „Сейнт Андрю“. А различните комитети в помощ на жертвите на насилието, за които тя бе чувала, бяха лошо управлявани и неефективни. — Наистина не знам откъде да започна. Може би трябва да направя някои проучвания.