— Здравей, Маркъс — гласът й бе непознат за него, бяха минали твърде много години. Беше чувствен и спокоен, звучеше щастлива, че го вижда.
— Кой е?
Той се обърна и я погледна изненадан с лека усмивка, отначало не я позна, чудеше се коя е, хареса му и… тогава се сети коя е и застина.
Тя бе насочила срещу него оръжието и се усмихваше.
— Трябваше да го направя още преди седмица — рече тя простичко. — Не знам защо не се сетих досега. Сега остави апарата, не докосвай копчето му или ще те застрелям, а не искам да развалям фотоапарата ти. Остави го. Веднага. — Тонът й бе рязък и вече нямаше и следа от чувствеността, той внимателно остави апарата на масата зад себе си.
— Хайде, Грейс… не си прави лоша шега… просто припечелвам.
— Не ми харесва начина, по който го правиш — твърдо каза тя.
— Ти си красива на снимките, дължиш ми го.
— Нищо не ти дължа. Ти си просто един плужек. Каза ми, че не си свалял дрехите ми.
— Излъгах те.
— И си ме принудил да подпиша разрешително, в момент, когато съм била в несвяст. — Тонът й бе леден, тя бе бясна от яд, но вече напълно се владееше. Всичко беше напълно обмислено. Този път наистина щеше да е убийство първа степен. Щеше да го убие и когато той я погледна, също го разбра. Беше я тласнал твърде далече и тя се бе хванала. Изобщо не се вълнуваше какво ще й направят този път. Беше го преживяла вече. А сега си струваше.
— Хайде, Грейс, бъди добра. Снимките са страхотни. Слушай какво, има ли значение? Те вече са направени. Ще ти дам останалите негативи.
— Не давам и пет пари. Първо с един изстрел ще ти отнеса топките. А след това ще те убия. Нямам нужда от разрешение. Само от оръжие.
— За Бога, Грейс. Откажи се. Това са само снимки.
— Това е моят живот, който ти прецакваш… децата ми… съпруга ми… брака ми…
— Той все едно е мижитурка. Сигурно е много търпелив с теб… Боже, помня целия този фарс на невинност преди деветнайсет години. Дори дрогирана ти не беше забавна. Ти беше много скучна, Грейс, истинска мъка. — Беше злобен и ако тя не беше толкова напрегната, би забелязала, че той е силно дрогиран с кокаин. Използваше парите от „Трил“, за да задоволява този свой навик. — Ти си най-скапаното дупе, което познавам — продължи той, но поне за това тя знаеше истината.
— Ти никога не си спал с мен — студено възрази тя.
— Разбира се, че съм. Имам снимки за доказателство.
— Ти си болен. — Тогава той започна да хленчи, че тя нямала право да идва при него и да му се меси как припечелва пари.
— Ти си гадно дребно влечуго — каза му тя и освободи спусъка, а звукът стресна и двамата.
— Няма да го направиш, нали, Грейс? — мънкаше той.
— Ще го направя. Заслужаваш го.
— Ще отидеш пак в затвора — опита се той да я придума, а носът му патетично протече. Последните деветнайсет години не бяха добър период за него. Беше се захващал с доста неща, малко от тях законни.
— Хич не ме интересува, че ще се върна — студено го сряза тя. — Ти ще си мъртъв. И ще си е струвало.
Тогава той падна на колене.
— Хайде… не го прави… ще ти дам всички снимки… и без това щяха да излязат още две… Имам една твоя с някакъв тип, наистина е много хубава… можеш да я вземеш ей така, без нищо… — Той плачеше.
— На кого си дал фотографиите?
За какъв тип говореше Маркъс? В студиото тогава нямаше никого или някой е дошъл, докато е била в несвяст? Беше й противно да си го представи.
— У мен са. В сейфа. Ще ти ги върна.
— Не ти вярвам. Сигурно криеш оръжие там. Не ми трябват.
— Не искаш ли да ги видиш, страхотни са.
— Искам единствено да те видя мъртъв на пода и кръвта ти да изтича — продължи нападателно тя, усети, че ръката й трепери. А когато го погледна, неизвестно защо изведнъж се сети за Чарлс, а после за Матю… ако убиеше Маркъс, никога повече нямаше да бъде с тях, освен в стаите за посещение в затвора, може би завинаги… При мисълта за това дъхът й спря и изведнъж силно й се прииска да ги прегърна и да ги почувства до себе си… Аби и Андрю също… — Стани! — злобно извика тя на Маркъс. Той се изправи, продължаваше да плаче. — И престани да хленчиш. Ти си нещастно лайно.
— Грейс, моля те, не ме застрелвай.
Тя се отдалечи заднешком към вратата и той разбра, че тя ще стреля оттам, оставаше му единствено да плаче и да й се моли да не го прави.
— И за какво искаш да живееш? — попита тя гневно. Беше вбесена. Не си струваше да си губи времето с него. Нито живота си. Как дори можа да й хрумне, че си струва? — За какво да живее такъв гаден плужек като теб? Само заради парите? За да рушиш живота на другите? Дори не си струва да стрелям по теб. — С тези думи тя се обърна и забърза надолу по стълбите, преди на него дори да му дойде на ум да я последва.