Пътуването от Уотсика до „Дуайт“ продължи час и половина, автобусът се носеше по пътя, а веригите й дрънчаха, глезените и китките я боляха. Беше неудобно пътуване до зловещо местоназначение. През по-голямата част от пътя Грейс седя сама, после един час преди „Дуайт“ взеха още четири жени от един местен арест и една от тях закопчаха на седалката до нея. Беше момиче с около пет години по-голямо от нея, ала с вид на престъпница. Щом се настани огледа Грейс с неприкрит интерес.
— Била ли си преди в „Дуайт“?
Грейс поклати глава, нямаше никакво желание да подхваща разговор. Вече бе стигнала до извода, че колкото по-малко откровена бе, толкова по-добре щеше да е в затвора.
— Защо си тук? — Момичето мина направо на въпроса, измери Грейс с поглед. В мига, в който я видя, разбра, че е наивница. Беше й съвсем ясно, че Грейс никога преди не е била в затвор и надали щеше да оцелее там. — На колко години си, хлапе?
— На деветнайсет — излъга Грейс, добави едва година към възрастта си, за да убеди мъчителката си, че е голяма. За нея деветнайсет години бяха наистина сериозна възраст.
— Играла си с големите момичета, а? Какво си направила? Откраднала си някоя паста ли?
Грейс само вдигна рамене и известно време пътуваха в мълчание. Нито можеше да види нещо, нито имаше какво да прави. Прозорците на автобуса бяха закрити, за да не гледат навън и никой да не ги зърне и това й действаше потискащо.
— Чете ли за големите арести заради наркотици в Канкаки? — попита момичето след малко и пак я огледа.
Ала у Грейс нямаше нищо загадъчно. Беше такава, каквато изглеждаше, много младо момиче, което не се вписваше в обстановката. Онова, което спътницата й не долови, е колко много страдаше, че се е озовала тук. Лицето на Грейс бе безизразно, когато я погледна, последната частица от душата й се беше затворила при раздялата с Дейвид и Моли. Вече никой не можеше да надникне вътре в нея. Възнамеряваше да се държи така и ако имаше малко късмет, щяха да я оставят на мира, когато стигнеше в затвора.
Докато бе в ареста беше чувала отвратителни истории за изнасилвания и нападения с нож, но сега се насилваше да не мисли за това. След като бе оцеляла последните четири години, трябваше да успее и през следващите две. Нещичко в думите на Моли и Дейвид я бе обнадеждило и въпреки всички нещастия в живота й дори само заради тях тя бе твърдо решена да успее. Вече бе различно. Някой се грижеше за нея. Имаше двама приятели, за пръв път в живота си. Те й бяха съюзници.
— Не съм чела — отвърна Грейс тихо и другото момиче с раздразнение сви рамене. Беше с изрусена коса, която сякаш бе отсечена до раменете й и никога не бе виждала гребен. Очите й бяха студени и жестоки и когато погледна ръцете й, Грейс забеляза, че има силни мускули.
— Опитаха се да ме накарат да свидетелствам срещу големите момчета, ама аз да не съм доносница. Аз съм почтена, знаеш ли? Освен това нямам никакво намерение да се насадя и да ме намерят в „Дуайт“ да ми видят сметката. Разбираш какво казвам, нали? Включваш ли?
Акцентът й подсказваше, че е от Ню Йорк и тя напълно отговаряше на представата на Грейс за обитателките на затвора. Имаше вид на люта и безпощадна, на човек, който можеше да се грижи за себе си. Имаше нужда да говори, започна да разказва на Грейс за гимнастическия салон, който помагала да се построи, и за работата в пералнята последния път, когато била в затвора. Докато била там, имало две бягства, но за един ден хванали всички избягали жени.
— Не си струва, дават ти още пет години щом го направиш. Ти колко ще лежиш? Аз съм за десет години този път, ще изляза след пет. — Пет години… десет… на Грейс й изглеждаха цяла вечност. — А ти?
— Две години — отвърна Грейс, без да споделя повече подробности. И без това й се виждаше достатъчно дълго, макар че сигурно бе по-добре отколкото ако й бяха дали десет години или най-страшната присъда.
— Това е нищо, хлапе, ще мине като миг. Така — тя се ухили и Грейс забеляза, че зъбите й от двете страни липсваха. — Девствена си, а? — Грейс я погледна нервно при този въпрос. — Имам предвид, че ти е за пръв път, нали? — Наистина бе наивница и това забавляваше по-голямото момиче. Тя отиваше за трети път в „Дуайт“, а беше само на двайсет и три. Бе живяла бързо.
— Да — отвърна Грейс лаконично.
— Какво си направила? Обир, кражба на коли, търговия с наркотици? Това е по моята част. Друсам се с кокаин от деветгодишна. Започнах да го продавам в Ню Йорк на единайсет. Известно време прекарах във възпитателно училище, ама да знаеш само какво шибано място беше. Вкарваха ме там четири пъти. После дойдох тук. — Бе прекарала живота си в изправителни заведения. — В „Дуайт“ не е лошо. — Говореше като за хотел, в който от време на време се отбиваше. — Там има и добри момичета, и банди като ония фъшкии от „Арийско общество“. Трябва да внимаваш и да се пазиш от някои побеснели чернилки, които мразят белите от „Арийско общество“. Стой далеч от тях и няма да имаш проблеми.