Вещите им бяха прибрани в найлонови торби с етикети с имената им, всичко забранено щеше да бъде изпратено обратно за тяхна сметка, ако имаше къде, или да бъде продадено, като джинсите на Грейс, но тя бе доволна, че й разрешиха да си остави пуловера. После им раздадоха униформи, комплект груби чаршафи, на повечето от тях имаше петна от кръв и урина, получиха листче с техния затворнически номер и номерата на килиите им, а след това ги поведоха на кратка инструкция за правилата и им съобщиха, че на следващата сутрин всички ще бъдат натоварени с някакви трудови задължения. В зависимост от работата, която вършеха, щяха да получават между два и четири долара месечно, неявяването на работа се наказваше с незабавно изпращане в дупката за една седмица. За неподчинение вкарваха в изолатора за шест месеца без право на занимание и забрана за разговор с когото и да било.
— Облекчете живота си, момичета — посъветва ги без заобикалки пазачката, която отговаряше за трудовото им разпределение, — играйте по нашите правила. Това е единственият начин да се справите в „Дуайт“.
— Да, мамка му — прошепна някакъв глас вдясно от Грейс, но беше невъзможно да се каже чий. Бе просто безплътен шепот.
В известен смисъл затворническите власти опростяваха нещата. Единственото изискване бе да следват тяхната игра, да работят, да се хранят, да не създават неприятности, да се прибират в килията навреме, така времето щеше да минава лесно и щяха да бъдат освободени в срок. В случай на сбиване, присъединяване към банда, заплахи към надзирател или нарушаване на правилата, се оставаше за вечни времена в „Дуайт“. Опит за бягство и си „мъртво месо на оградата“ или поне така се изразиха. Надзирателките изложиха съвсем ясно изискванията си, но освен да се угоди на тях, трябваше също да се живее в мир с останалите затворнички, а те изглеждаха жестоки като пазачките или дори по-лоши и времето извън трудовите задължения принадлежеше на тях.
— А училището? — попита едно от момичетата от задния ред и останалите се развеселиха.
— На колко години си? — попита я подигравателно жената до нея.
— На петнайсет — тя бе другата малолетна като Грейс, която бе съдена като пълнолетна, но тук те бяха рядкост. „Дуайт“ беше затвор за пълнолетни. И то за пълнолетни престъпници. Подобно на Грейс и другото момиче бе осъдено за убийство, но и за него бе произнесено решение за непредумишлено убийство и това го отърва от смъртното наказание. Беше убила брат си, след като я изнасилил. Ала сега искаше да ходи на училище и да се махне от гетото.
— Достатъчно си учила — рече й жената до нея. — За какво ти е това училище?
— Можеш да подадеш молба, след като си прекарала деветдесет дни тук — обясни й пазачката, а после продължи да ги запознава какво ще стане с тях, ако направят грешката да участват в бунт.
Само мисълта за това смрази кръвта на Грейс, а пазачката обясняваше, че в последния бунт са били убити четирийсет и две затворнички. Но какво щеше да стане, ако просто я принудеха да бъде с тях? Ами ако я вземат за заложница? А ако я убие някоя друга затворничка или пазачка, макар и да си гледа работата? Как щеше да оцелее тук?
Когато най-сетне я поведоха към килията й, й се виеше свят. Вървяха в редица по една, пет-шест пазачки ги следяха, а затворничките, които стояха зад решетките дюдюкаха и подвикваха, пищяха и се смееха:
— Ей, я виж малките рибки… Хъм-м-м. — Изпращаха им въздушни целувки, крещяха, момичето, което вървеше пред Грейс дори бе замерено с тампон и на Грейс направо започна да й се повдига, когато видя всичко това. Тя дори не си бе представяла подобно място. Това беше като най-лошия кошмар на живота й. Пътуване към ада, от който Грейс не можеше да си представи, че ще се върне. Лицето и косата й воняха на инсектицидите, а когато спряха пред определената за нея килия, тя почувства, че астмата започва да я задушава.
— Адамс, Грейс. Б-214.
Пазачката отвори вратата и й даде знак да влезе вътре. Щом прекрачи прага, вратата се затръшна и ключът се превъртя. Озова се на място от около три квадратни метра, видя легло на два етажа, стените бяха покрити със снимки на голи жени. Бяха изрязани от „Плейбой“ и „Хъслър“, както и от други списания, които Грейс не можеше да си представи, че е възможно да бъдат четени от жени, но за място като това изглежда беше нещо обичайно. Най-малкото — за нейната съквартирантка. Долното легло бе оправено и с треперещи ръце тя се зае да подрежда горното, постави четката си за зъби на малката поличка заедно с хартиената чаша, която й бяха дали. Казаха й, че сама трябва да си купува цигари и паста за зъби. Ала тя все едно не пушеше, не можеше заради астмата.