Когато оправи леглото си, покатери се и седна на него, остана задълго така, с очи вперени във вратата. Чудеше се какво ще последва, какви неприятности я очакват от срещата й със съквартирантката. От снимките на стените ставаше ясно какви са предпочитанията й и Грейс се подготви за най-лошото, ала се изненада, когато два часа по-късно в килията влезе съсипана жена над четирийсет и пет години. Погледна Грейс и не каза дума. Дълго мълча, оглежда я, без съмнение Грейс беше красива, но съквартирантката й сякаш не беше впечатлена, едва след час и половина тя я поздрави и се представи като Сали.
— Не искам никакви боклуци тук — категорично заяви тя на Грейс — никакви веселби, никакви посетителки от бандите, никакво порно, никакви наркотици. Тук съм от седем години. Имам приятели и се държа настрана от всичко. Прави същото и ще си добре, но ако ми създаваш неприятности ще те изритам в блок Д. Разбра ли всичко точно?
— Да — кимна Грейс, останала без дъх. От сутринта сякаш някакъв обръч стягаше гърдите все по-силно и по-силно и към обяд вече едва дишаше. Дробовете й хриптяха, но не можеше да си помогне, защото й бяха прибрали инхалатора още при пристигането.
— Ако имаш нужда от помощ, повикай пазачката — казаха й, ала тя не искаше да го прави, освен ако не бе принудена. По-скоро би умряла, отколкото да привлече вниманието към себе си, но когато се чу свирката за храна и Грейс слезе от леглото, Сали видя, че тя е в беда.
— О, Боже… май се обзаведох с бебе. Слушай, мразя децата. Никога не съм имала. Никога не съм искала. И сега не искам. Трябва да се грижиш сама за себе си. — Когато Грейс погледна Сали, докато си обличаше чиста риза, забеляза, че гърбът, гръдният й кош и ръцете й бяха покрити с татуировки, но до известна степен изпита облекчение. Тя наистина имаше намерение да си гледа работата.
— Добре съм… наистина… — гърдите й хриптяха, едва дишаше, Сали забеляза, че не й достига въздух. Имаше крайна нужда от инхалатора си, но той бе заключен кой знае къде.
— Разбира се, че си добре. Само седни. Ще се погрижа… този път… — Изглеждаше много раздразнена докато разкопчаваше блузата й, поглеждаше крадешком Грейс, когато пазачът отвори вратата, за да ги пусне да отидат на вечеря, тя вече бе станала смъртно бледа. Сали му даде знак и посочи небрежно Грейс, която се бе изправила в ъгъла. — Моята рибка има малък проблем — обясни му тихо тя, — изглежда астма или нещо друго, мога ли да я отведа до болничното отделение.
— Разбира се, Сали, ако искаш. Мислиш ли, че шмекерува? — Ала когато я погледнаха отново, Грейс бе станала повече сива, отколкото бледа и бе съвсем очевидно, че страданието й е истинско. Дори устните я бяха бледо сини. — Много мило, че се правиш на медицинска сестра, Сал — пошегува се пазачът. Сали бе известна като една от най-коравосърдечните жени в затвора. Не търпеше ничии номера и имаше две присъди за убийство. Беше убила приятелката си и жената, с която тя й бе изневерила.
— Нека хората да знаят какво мисля — обясняваше тя на жените, с които имаше връзка. Имаше любовница в блок Б през последните три години. Всички в затвора знаеха, че те са като женени и никой не смееше да пресече пътя на Сали.
— Хайде — подкани тя Грейс през рамо и я измъкна от килията с открита неприязън. — Ще те заведа при сестрата, но повече не ме занимавай. Щом като имаш проблем, оправяй се сама. Няма да ти изтривам дупето, хлапе, само защото си в килията ми.
— Съжалявам — отвърна Грейс, очите й бяха пълни със сълзи. Началото не бе никак добро, а тази жена очевидно бе отвратена от нея. Поне така си мислеше Грейс. Нямаше представа, че Сали всъщност й съчувстваше. Дори за нея бе ясно, че на Грейс не й е тук мястото.
Пет минути по-късно тя остави Грейс при сестрата, на момичето все още не му достигаше въздух. Сестрата й даде кислород и накрая се смили и й разреши да държи при себе си инхалатора. Не си струваше безпокойството, което щеше да й причинява, ако не й го върнеше. Този път се налагаше да й дадат също и някои лекарства, тъй като през последния половин час пристъпът бе изпуснат от контрол. Грейс отлично знаеше, че без лекарствата си може да умре от задушаване. В този миг обаче не бе убедена, че това не би било истинска благодат. Отиде да вечеря след час и половина, разтреперана и бледа, по-голямата част от годната за ядене храна вече бе изчезнала, останалото бяха песъчинки, мазнина и кокали и боклуци, които никой не искаше да яде. Изобщо не беше гладна, от астматичния пристъп й се повдигаше, а от лекарството винаги се разтреперваше. И без това бе твърде разстроена, за да яде. Искаше да благодари на Сали, че я е завела при сестрата, но не посмя да й каже и дума, когато я видя с група по-възрастни грубиянки, покрити с татуировки, а и Сали не даде да се разбере, че я познава.