Никой не й отговори, но посланието бе ясно, а Люана бе с твърде важна политическа позиция, за да си позволят да я дразнят. Само една нейна дума бе достатъчна и всеки бунт свършваше. Двама от братята й бяха най-влиятелните чернокожи мюсюлмани в щата, а другите двама бяха организирали най-големите бунтове в историята на „Атика“ и „Сан Куентин“.
След като ги предупреди да стоят далеч от Грейс, Люана бързо отвори вратата и изтласка Грейс навън. Сграбчи я за ръката и й изръмжа да върви до нея, говореше й все едно нищо не се е случило. Пет минути по-късно бяха в гимнастическия салон, Грейс бе смъртно бледа, хриптеше — вече нямаше инхалатор. Сали ги чакаше там със загрижен вид, когато видя Грейс, се ядоса.
— Какво, по дяволите, правеше с Бренда? — попита я с гневен, но приглушен глас, а Люана ги наблюдаваше.
— Дойде в нашата килия. Първо си помислих, че си ти и дори не погледнах, докато тя не си натика нос в лицето ми, а Джейн размахваше нож точно пред мен.
— Имаш още много какво да учиш. — Беше силно впечатлена, че Грейс бе достатъчно умна да й остави бележка на леглото с една-единствена дума на нея — „Бренда“. — Добре ли си? — Питаше се колко далече са стигнали и погледна Люана за отговор.
— Добре е. Глупава е, но е добре. Не бяха стигнали твърде далеч. Бренда бе прекалено заета да се надруса, за да може да й причини голяма вреда.
През годините, прекарани в затвора, бяха видели изнасилени момичета, чийто живот бе съсипан с бухалки за бейзбол и дръжки на метли. Ала Люана още бе ядосана, че това хлапе почти бе въвлякло Сали. Именно Люана бе настояла да иде сама и да остави Сали да съобщи на пазачите, ако се наложи. Люана се грижеше много за нея. Бяха заедно от години и никой не смееше да се закача с тях заради братята на Люана, които идваха да я видят, когато могат. Двама живееха в Илинойс, един в Ню Йорк и друг в Калифорния. И четиримата бяха пуснати на свобода от затвора с условието, че няма да избягат, но всички знаеха кои са и какво могат да направят, ако се ядосат. Дори Бренда и приятелките й не биха дръзнали да се забъркват с тях или с Люана и Сали. Сега Грейс минаваше под тяхна защита.
— Какво им каза? — обърна се Сали към Люана, когато се връщаха към килията им с Грейс.
— Че сега е наша — тихо отвърна Люана и пак погледна ядосано Грейс.
Беше предупредила Сали да я наблюдава. Хлапето бе толкова наивно, че тя бе длъжна да сложи нещата в ред. Когато се върнаха в килията и Грейс започна да плаче, Люана изобщо не се церемони с нея. Грейс знаеше, че не може да поиска инхалатор до следващия ден и хриптеше силно.
— Не давам и пет пари колко уплашена и болна си — започна Люана с убийствен вид. — Ако отново изложиш Сали на опасност, ще те убия. Не й оставяй никакви бележки, не й съобщавай кой те е отвлякъл. Не й хленчи нито за лекарствата си, нито, защото някой те е ощипал на опашката за храна. Ако имаш проблем, ела при мен. Не знам какво, по дяволите, си направила, за да те изпратят тук и не искам да знам. Но ще ти кажа едно нещо, не са те изпратили тук да размишляваш и ако бързо не схванеш за какво става дума, ще умреш, просто ей така. Затова бързо трябва да поумнееш. Чу ли ме? Междувременно слушай Сали за всяко проклето нещо, което ти каже. Ако ти нареди да изближеш пода или да изчистиш кенефа й с вежди, ще го направиш. Схвана ли, хлапе?
— Да, да, разбрах… и ти благодаря… — Знаеше, че с тях ще е в безопасност. Сали вече й бе доказала. А отсега нататък, ако им беше предана, те щяха да я пазят. Не искаха от нея нищо, нито секс, нито пари, съжаляваха я и двете, разбираха че Грейс не е момиче за това място.
От този момент насетне нещата се промениха. Всички стояха настрана от Грейс или се отнасяха към нея с уважение. Никой не я закачаше, никой не й подсвиркваше или подвикваше. Все едно тя не съществуваше. Водеше някакъв омагьосан живот, пробиваше си сама път през джунглата, сред лъвове, змии и алигатори. Единствените й приятелки бяха Сали и Люана.
Започна да става религиозна, а астмата й я безпокоеше по-малко, отколкото преди. Записа се за задочно обучение в местния колеж. Можеше да го завърши за две години и да ходи вечер на училище, за да получи бакалавърска степен щом излезе. Караше също и секретарски курсове, които щяха да й помогнат да си намери работа, когато замине за Чикаго.
С течение на времето дори Дейвид забеляза промяна у нея. Когато я посещаваше я намираше уверена и странно примирена. Това й помогна, когато разбра, че са загубили обжалването и че ще трябва да излежи цялата двегодишна присъда да приеме новината философски. Беше минала точно година от произнасянето на присъдата и Дейвид направо не можеше да повярва, че те отново са загубили, но тя прие вестта много спокойно. Грейс бе тази, която го утешаваше, когато той й говореше колко зле се чувства задето отново се е провалил, и му припомняше, че вината не е негова. Той бе направил всичко възможно. От нея се искаше само да оцелее още една година в затвора. Не беше лесно, но й оставаше единствено да гледа напред. Докато я слушаше, той се развълнува повече от всеки друг път, но в същото време го болеше. Даде си сметка, че идва да я вижда все по-рядко, защото срещите с нея му напомняха за несвършеното по процеса й. Все още беше обсебен от мисълта за нея. Тя беше толкова красива, млада, невинна, а бе имала много лош късмет през краткия си живот, ала въпреки всичко, което чувстваше към нея, не беше способен да направи нищо, за да промени нещата. Усещаше се безпомощен, нервен и неспособен. Понякога се чудеше дали ако беше спечелил обжалването, щеше да е по-различно? Тогава може би щеше да има смелостта да й признае, че я обича. Ала така, както стояха нещата, той не събра кураж да й каже, а Грейс изобщо не подозираше.