От известно време Моли бе разбрала за чувствата на Дейвид, но не коментираше. Напоследък младият адвокат бе казал твърде много неща. Тя отдавна усещаше до каква степен той е завладян от Грейс. Непрекъснато говореше за нея. Новата му приятелка няколко пъти му обръщаше внимание и му казваше, че това не е нормално. Според нея той страдаше от „комплекс на герой“ и се опитваше да спаси Грейс. Не му спестяваше много неща, някои от които бяха болезнени. Но в неговото съзнание се бе загнездил един обикновен факт — той бе се провалил с Грейс. Затова всеки път, когато я виждаше, той се чувстваше все по-зле. През втората й година в „Дуайт“ Дейвид съвсем разреди посещенията. Нямаше и основателна причина за среща. Не можеше да обжалва повече. Нямаше какво повече да направи за нея, освен да й бъде опора. А приятелката му не преставаше да му повтаря, че трябва да живее собствения си живот.
На Грейс срещите с него й липсваха. Тя разбираше, че той не е в състояние да направи нищо повече, освен това знаеше, че има някой, който означава много за него. При последните няколко посещения й бе споменал и Грейс имаше усещането, че той се чувства виновен задето идва да я вижда. Питаше се дали приятелката му не ревнува.
Моли все още идваше, не толкова често, колкото би желала, но колкото й позволяваше професионалната заетост, винаги ободряваше Грейс при срещите им. Освен това Грейс се чувстваше добре с единствените си други две приятелки — Люана и Сали. Прекара втората си Коледа в „Дуайт“ с тях, в тяхната килия, заедно изядоха шоколадите и сладките, които Моли й изпрати.
— Била ли си някога във Франция? — попита Люана, а Грейс поклати глава и се усмихна. Понякога я питаха странни неща, като например дали не е от друга планета. В известна степен бяха прави. Люана бе от гетата на Детройт, а Сали — от Арканзас. Люана обичаше да я дразни и я наричаше „Оки“, което означаваше земеделски работник, преселник от Оклахома.
— Не, никога не съм била във Франция — Грейс им се усмихна. Бяха странно трио, но в същото време ги свързваше добро приятелство. Сякаш те бяха като родителите й, от които Грейс бе лишена. Защитаваха я, наблюдаваха я, мъмреха я и я учеха на всичко необходимо, за да оцелее в затвора. Странно, но те я обичаха. За тях бе просто дете, но за нея имаше надежда. Някой ден тя щеше да живее нормално. Гордееха се с нея, когато получаваше добри бележки. А Люана непрекъснато й повтаряше, че някой ден тя ще стане важна личност.
— Не мисля така — смееше се Грейс.
— Какво ще правиш, когато излезеш оттук? — все я питаше Люана и тя всеки път отговаряше едно и също.
— Ще замина за Чикаго и ще си потърся работа.
— Какво ще правиш? — Люана обичаше отново и отново да слуша за това, тя беше с доживотна присъда, а на Сали й оставаха още три години. Грейс излизаше след година, а после й предстоеше нов живот и бъдеще. — Трябва да станеш един от онези модели, като по телевизията. Или в някоя телевизионна игра?
Грейс винаги се заливаше от смях от идеите им, искаше да се занимава с други неща. Обичаше психологията и понякога си мислеше, че ще помага на момичета, които са преживели същото като нея, или на жени като майка й. Трудно беше да се гадае. Беше едва деветнайсетгодишна и й предстоеше още една година в затвора.
После точно, след като първата година изтече я посети Дейвид Глас. Не бе идвал от три месеца и се извини, че не й е изпратил нищо за Коледа. Сякаш се чувстваше неудобно в нейно присъствие, това бе поредното посещение, при което от самото начало се усещаше неловко. Отначало тя се питаше дали нещо не е наред, дали няма неприятна промяна във връзка с датата на освобождаването й. Ала когато го попита, той побърза да отрече.