— Да? — В първия миг не се сети кой е той, после си спомни.
— Дойдох да проверя къде живееш. Работата ми го изисква.
— Колко мило. Виждам, че и вие сте станал рано — отвърна му тя с гневен израз. Какво си въобразяваше той? Сякаш баща й отново се появи, и само мисълта за това я накара да потрепери.
— Нали нямаш нищо против, че се отбих? — хитро я попита Маркес. — Исках да съм сигурен, че наистина живееш тук.
— Живея — троснато отговори тя, като държеше вратата широко отворена. Нямаше намерение нито да го кани, нито да го пусне вътре. — А дали имам, или нямам против, зависи от това какво сте си наумил да правите тук. — Задържа погледна си върху него, без да мигне.
— Какво искаш да кажеш?
— Знаете какво. Защо дойдохте тук? Да видите къде живея? Е добре, видяхте. И сега какво? Нямам намерение да сервирам закуска.
— Не ми се прави на умна, малка кучко. Мога да постъпя с теб както си поискам. И не го забравяй.
От начина, по който го каза, в душата й повя хлад, тя пристъпи напред и приближи лицето си към неговото с бясно изражение.
— Убих последния мъж, който си позволи да ми каже това и ми посегна. Не го забравяйте, господин Маркес. Наясно ли сме сега? — Маркес направо кипеше от яд, но бе тръгнал по грешен път и си даваше сметка за това. Беше дошъл просто за да разбере какво може да получи от нея и доколко тя се страхува от него. Ала Люана бе добра учителка и номерата му не минаваха.
— Внимавай как ми говориш — злобно се сопна той, колебаейки се какво да направи. — Не възнамерявам да имам нищо общо с някаква малка уличница, която е застреляла баща си. Може да се смяташ за много закоравяла, но не ме предизвиквай да ти покажа аз колко съм лош, защото ще пратя мършавия ти задник в „Дуайт“ за още две години и не мисли, че ще ми мигне и окото даже.
— Дори само за да се опитате, трябва да имате причина, Маркес. Няма да постигнете нищо само защото сте се появил в хотела ми в седем часа сутринта. — И двамата отлично знаеха защо е дошъл. Грейс го бе разобличила и той си даваше сметка. Истината бе, че тя го изненада. Маркес си въобразяваше, че тя лесно ще се уплаши и беше доста разочарован. Ала несъмнено си струваше да опита и ако дори за миг бе показала, че отстъпва, той щеше да й се нахвърли. — Мога ли да направя за вас нещо друго? Желаете ли да пишкам в чашка? Много ви благодаря. — Тя го изгледа многозначително и той, без да каже дума, се обърна и забърза надолу по стълбите на хотела. Нямаше да й се размине обаче. Още две години щеше да е обвързана с него и Маркес разполагаше с достатъчно време да я измъчва.
След като той си тръгна, тя облече черния костюм с розовата яка и много грижливо се среса и дооформи облеклото си. Искаше да изглежда достатъчно добре за агенциите. Според нея най-подходящо бе да има вид на резервирана и уверена в себе си, добре облечена, но не дотам впечатляващо, че да конкурира фотомоделите.
В първите две агенции, през които мина, й казаха, че нямат свободни места и като че ли почти не я забелязаха. Третото място, където отиде, бе „Суонсънс“ на Лейк Шор Драйв. Поканиха я в луксозно обзаведена чакалня, навсякъде по стените висяха огромни фотографии на моделите. Офисът бе проектиран от известен дизайнер. Грейс бе много нервна, когато я поканиха в един от кабинетите, за да се срещне с Черил Суонсън. Тя имаше обичая да се среща лично с всички кандидати за работа, същото правеше и съпругът й, Боб. Външният вид на служителите на „Суонсънс“ трябваше да отговаря на определени изисквания. Техните модели бяха най-добрите в града за всякакви снимки, включително и за рекламни. Всичко в агенцията внушаваше усещането за успех, висок стил и красота. Грейс огледа кабинета, където чакаше Черил и изпита задоволство, че бе облякла тоалета на „Шанел“.
Миг по-късно с широка крачка в стаята влезе висока тъмнокоса жена с елегантен кок на тила. Носеше очила с големи рамки и бе облечена в прилепнала по тялото черна рокля. Не беше красива, но бе впечатляваща.
— Госпожица Адамс? — Тя се усмихна на Грейс и веднага я измери с поглед. Видя й се млада и уплашена, но й изглеждаше умна и според Черил имаше приятен външен вид. — Аз съм Черил Суонсън.
— Здравейте. Благодаря ви, че ме приехте — Грейс се здрависа с нея през бюрото и отново седна, почувства, че астмата може да я задуши и започна да се моли да не получи пристъп. Беше толкова ужасно да излиза в студа, да се моли за интервюта, а после да уговаря работодателите да я наемат. Правеше го вече почти от седмица, но все още нямаше надежда. Съзнаваше, че ако и следващата седмица не си намери работа, Маркес може да й създаде неприятности.