— Искаш ли да излезем да поседим отвън? Вечерта е чудесна. Можеш да довършиш това после.
— Не, предпочитам да свърша. — Той вдигна рамене, взе си бира и излезе отвън, седна на стъпалата пред кухнята и се загледа в светулките. Тя знаеше, че навън е много приятно, но дори не искаше да подава глава, не искаше да си спомня тази вечер, нищо, свързано с тази дата. Също така не искаше да си спомня деня, в който майка й почина, нито как й се молеше да бъде добра с баща си. Това бе най-голямата й грижа… той… единственото, което имаше значение в живота й, бе да го прави щастлив.
Когато прибра чиниите, Грейс отново се върна в спалнята си, легна на тъмно на леглото. Още не можеше да привикне с тишината. Очакваше да чуе гласа на майка си, през последните два дни не преставаше да се ослушва тревожно, все едно майка й бе заспала, но всеки момент можеше да се събуди от болка. Ала Елен Адамс вече не страдаше, никога повече нямаше да изпита болка. Най-сетне почваше в мир. На тях им остана само тишината.
Към десет часа Грейс облече нощницата си и остави на купчина на пода дънките, фланелката и пуловера си. Заключи вратата и си легна. Нямаше какво друго да прави. Не й се четеше, не й се гледаше телевизия, домакинската работа бе свършена, нямаше за кого да се грижи. Искаше да заспи и да забрави случилото се… погребението… казаното от присъстващите… аромата на цветята… думите на свещеника край гроба. Никой не познаваше истински нито майка й, нито другите членове на семейството, не познаваха и нея самата, а и всъщност не ги интересуваше. Всички бяха заети със собствените си илюзии.
— Грейси… — Чу баща й тихо да потропва по вратата. — Грейси… мила, будна ли си? — Тя го чуваше, но не отговаряше. Какво можеха да си говорят? Колко им липсва Елен? Колко много е означавала за тях? Защо трябваше да го правят? Все едно нищо не можеше да я върне на този свят. Нищо. Грейси лежеше на тъмно, облечена в старата си розова найлонова нощница.
Чу го, че натиска дръжката на бравата, но не помръдна. Беше заключила. Това й беше навик. В училище другите момичета й се подиграваха, че е толкова срамежлива. Винаги заключваше вратите след себе си. Така можеше да е сигурна, че ще е сама и никой няма да я безпокои.
— Грейси? — Той все още беше там, твърдо решен да не й позволява да скърби в уединение, гласът му бе нежен и топъл, тя обърна поглед към вратата, но не отговори. — Хайде, мила… пусни ме, нека поговорим… и двамата ни боли… хайде, скъпа… нека ти помогна. — Тя продължи да лежи неподвижно, но този път той раздвижи енергично дръжката. — Скъпа, не ме карай да отварям със сила, знаеш, че мога. Хайде, пусни ме.
— Не мога. Зле ми е — излъга тя. На лунната светлина лицето й бе омайващо красиво и бледо, сякаш бе мраморно, както и ръцете й, но тя не можеше да го види.
— Не ти е зле. — Той я познаваше твърде добре. Докато я убеждаваше, започна да разкопчава ризата си. И той бе твърде уморен, но не искаше тя да стои заключена в стаята си, сама с мъката си. Нали затова той бе тук. — Грейси! — Тонът му ставаше все по-настоятелен, тя седна в леглото и се вторачи във вратата, сякаш бе в състояние да го види през нея, вече имаше уплашен вид.
— Не влизай, татко. — Гласът й трепереше, не откъсваше поглед от вратата. Сякаш съзнаваше, че той е всесилен и това я караше да се страхува. — Татко, недей. — Чу го как насилва бравата и пусна крака на пода, сгуши се в края на леглото, в очакване баща й да избие вратата с трясък. Но в следващия миг разбра, че той се отдалечава и остана трепереща там, където беше. Познаваше го твърде добре. Той никога не се отказваше лесно след първия неуспех и тя бе сигурна, че и този път ще е така.
След миг баща й се върна и Грейс чу, че пъха шперц в ключалката, не мина и секунда и той се изправи на прага, гол до кръста и бос, само по панталони, на лицето му бе изписано раздразнение.
— Не беше необходимо да правиш така. Вече сме само двамата. Знаеш, че няма да ти причиня нищо лошо.
— Знам… аз… това е извън мен… съжалявам, татко…
— Така е по-добре. — Той се приближи към нея и я погледна строго. — Няма нужда да седиш тук потопена в мъка. Защо не дойдеш в моята стая да си поговорим. — Гледаше я бащински, разочарован от постоянната й резервираност.
Тя го погледна и той видя, че дъщеря му трепери.
— Не мога… аз… боли ме главата.
— Хайде. — Наведе се и я сграбчи за ръката, изтегли я силом от мястото й. — Ще говорим в моята стая.
— Не искам… аз… не! — изкрещя тя и успя да се отскубне. — Не мога! — викаше тя, а баща й я гледаше разгневен. Нямаше намерение повече да си играе с нея на любезност. Не и сега. Не и тази вечер. Нямаше нито смисъл, нито необходимост. Тя много добре помнеше какво й каза майка й. Очите му я изпепеляваха, сграбчи я по-здраво.