— Как върви? — попита я една вечер Пол Уайнбърг, главният психолог и ръководител на програмата. Той работеше рамо до рамо с доброволци и служители, приемаше новите попълнения. Повечето от тях идваха нощем — травмирани, уплашени, наранени физически и душевно, нуждаеха се от всичко, което екипът може да им даде.
— Не е зле — Грейс му се усмихна. Не го познаваше добре, но на пръв поглед го харесваше. Допадаше й упоритата му работа. Същата вечер бяха изпратили две жени в болницата и той сам ги бе откарал, а тя се погрижи за децата им. И двете имаха по четири деца, бе успяла да ги сложи да си легнат всичките. — Тази вечер беше натоварено.
— Така е винаги преди Коледа. През празниците всички губят ума си. Не знам защо мъжете решават, че тъкмо сега е моментът да малтретират жените и децата си.
— Какво, да не би да има обяви? „Бийте жена си сега, до Коледа остават само шест дни.“ — Тя бе уморена, но остроумието й не се бе изгубило. Харесваше й онова, което правеше.
— Нещо подобно. — Той й се усмихна и й сипа чаша кафе. — Някога мислила ли си да се занимаваш само с това? Имам предвид като платена работа?
— Не — отвърна тя искрено, но бе поласкана от въпроса, отпи с удоволствие от горещото кафе. Пол имаше същата гъста къдрава коса като Дейвид Глас и същия мил поглед, но беше по-висок и по-хубав. — Мислила съм си да уча психология. Не съм сигурна обаче, че съм добра в тази област. Но това, с което се занимавам тук, ми харесва. Харесвам хората и мисълта, че имаме значение за тях. Мисля, че засега е достатъчно да работя като доброволка. Нямам нужда да ми се плаща. Просто ми харесва. — Тя отново се усмихна, докато той я проучваше внимателно. Грейс го интригуваше.
— Ти се справяш много добре, Грейс. Затова те попитах. Трябва по-сериозно да помислиш за обучението по психология, когато имаш време. — Бе му направила силно впечатление и той я харесваше.
Този ден тя работи до два след полунощ. Дойдоха още пет-шест жени, имаше твърде много работа, за да си тръгне по-рано. Когато всички бяха настанени, Пол Уайнбърг й предложи да я откара вкъщи и тя му бе благодарна за предложението, защото бе много уморена.
— Беше страхотна тази вечер — похвали я той искрено и тя му благодари. Той бе изненадан, когато видя къде живее. Повече обитатели на Лейк Шор Драйв не биха си направили труда да работят доброволно три пъти в седмицата в „Сейнт Мери“. — Какъв е случаят? — попита я той, когато спряха пред къщата. — Та това е фантастично място, Грейс, да не би да си богата наследница? — Тя се засмя на въпроса му, разбираше, че се шегува с нея, но той наистина бе любопитен да разбере. Тя се оказваше много интересна млада жена.
— Делим си къщата с още четири момичета. — Би го поканила, но беше много късно. Минаваше два и половина. — Трябва да наминеш някой път, ако можеш да се откъснеш от „Сейнт Мери“. — Тя се държеше приятелски, но той почувства, че не флиртува с него. Отнасяше се като към брат, а неговият интерес към нея съвсем не бе платоничен.
— Понякога успявам да се откъсна — усмихна се той. — А ти? С какво се занимаваш, когато не помагаш на малтретирани жени и деца? — Искаше да знае повече за нея, макар да бе късно и двамата да бяха уморени.
— Работя в агенция за модели — отвърна му тя. Харесваше работата си и се гордееше с нея, той вдигна от учудване едната си вежда.
— Ти си модел? — Не се изненада, но си помисли, че е необичайно за жена, която посвещава толкова много време на себе си, да дава толкова много на другите. А тя даваше много — и на жените, и на децата. Неведнъж я бе наблюдавал.
— Аз съм секретарка — усмихна му се тя, — но съквартирантките ми са модели — и четирите. Винаги си добре дошъл, ще те запозная с тях. — Опитваше се да му покаже, че не проявява никакъв интерес към него. Във всеки случай не като към мъж. Той се зачуди има ли си тя приятел, но не искаше да я пита.