— Ще обядваш ли с мен?
— Сега? — тя бе озадачена. Трябваше да приемат четири нови семейства.
— Не сега. Следващата седмица, когато поискаш. Държа да се срещнем. — У него имаше нещо момчешко, очевидно изпитваше притеснение, когато я покани.
— Защо? — Думата се изплъзна от устата й и той се засмя на въпроса й.
— Шегуваш ли се? Поглеждала ли си се в огледалото тази седмица? Освен другото си интелигентна, забавна и бих искал да те опозная.
— Няма какво толкова да опознаваш. Всъщност аз съм доста глупава — отговори тя и той отново се изсмя.
— Отказваш ли ми?
— Може би — отвърна тя искрено. — Истината е, че не излизам на срещи.
— Само работиш, така ли? — той я погледна учуден и в отговор тя кимна. — Чудесно. Значи ще се разбираме много добре. И аз също работя през цялото време, но ми се струва, че един от нас трябва да разчупи шаблона.
— Защо? Нали ни е добре? — Изведнъж тя му стори много далечна и малко уплашена, което още повече възбуди любопитството му.
— Ще обядваш ли с мен поне веднъж, за Бога? Просто опитай. Трябва да се храниш. Ако искаш през седмицата ще излезем извън центъра на града. Каквото поискаш. — Но тя не искаше. Харесваше го, но не желаеше да се среща с никой мъж и не знаеше как да му го каже.
Накрая отстъпи и се съгласи да обядва с него в събота. Денят бе мразовит и те отидоха в „Ла Скала“ да хапнат спагети.
— Добре, а сега ми кажи истината. Какво те доведе в „Сейнт Мери“?
— Автобусът — засмя се тя и му се стори още по-млада и закачлива.
— Много умно — после Пол внезапно се замисли. — Колко си годишна, между другото? — Мислеше, че двайсет и пет-шест годишна, защото с голяма вещина се оправяше с изтормозените жени и деца.
— На двайсет — отвърна тя гордо, сякаш бе голямо постижение и той една не изпъшка гласно, когато го чу. Това обясняваше много неща, или поне той си въобразяваше така. — През лятото навършвам двайсет и една.
— Страхотно. Караш ме да се чувствам като педофил. През август ще навърша трийсет и три.
— Напомняш ми много на един човек, когото познавах, един мой приятел. Той е адвокат в Калифорния.
— И ти си влюбена в него? — попита унило Пол Уайнбърг. Усещаше, че някъде в живота й се крие обяснението за нейната резервираност. Може би се дължеше отчасти на младостта й, но той разбираше, че има нещо много повече.
Ала тя отново се разсмя и му обясни кой е Дейвид Глас.
— Не, той е женен и има бебе.
— Кой е щастливецът?
— Кой щастливец? — погледна го тя озадачена. — Казах ти, че няма никой.
— Харесваш ли момчетата? — Въпросът бе странен, той си даваше сметка, но в наши дни си струваше да бъде зададен.
— Не знам — отвърна тя честно, погледна го и за миг сърцето му спря, а в следващия миг той разбра нещо друго. — Никога не съм ходила на срещи.
— Никога? — Той не й вярваше.
— Не. Никога.
— Това е постижение за двайсетгодишно момиче. — В същото време бе и предизвикателство. — Има ли някаква специална причина? — Бяха им сервирали спагетите и вече похапваха с апетит, а той не спираше да й задава въпроси.
— Няма кой знае какви причини. Струва ми се, че просто не искам.
— Грейс, та това е лудост.
— Нима? — отвърна тя предпазливо. — Може би не е. Може би имам потребност точно така да живея. Никой друг не може да преценява кое е добро за мен.
После като се вгледа в нея, той разбра и осъзна какъв глупак е бил. Ето защо е дошла в „Сейнт Мери“. Да помага на другите така както тя е имала нужда да й помогнат.
— Нещо лошо ли си преживяла? — попита я той предпазливо и тя му се довери, но само донякъде. Не възнамеряваше да споделя с него тайните си.
— Би могло да се каже. Доста неприятно. Но не по-лошо от това, което виждаш всеки ден в „Сейнт Мери“. Все едно си плащам данъка.
— Не е необходимо. Можеш да го преодолееш. Виждаш ли се с някого? Имам предвид с професионалист.
— Виждах се. Бяхме добри приятелки, но тя загина в катастрофа миналото лято. — Стана му жал за нея, когато му каза това, изглеждаше толкова самотна.
— А семейството ти? Помогнаха ли ти?
Тя се усмихна, разбираше, че Пол иска да й помогне, но душевното й възстановяване беше въпрос единствено на време. Знаеше, че само тя може да си помогне.
— Нямам семейство. Но не е толкова лошо, колкото ти изглежда. Имам приятели и страхотна работа. И всички прекрасни хора в „Сейнт Мери“.
— Готов съм да ти помогна, ако кажеш. — Ала терапията, която си представяше той, я плашеше още повече. Макар да знаеше, че ако поиска може да се среща с него като с лекар. Но истината бе, че той искаше да му стане интимна приятелка. А Грейс си даваше сметка, че не е готова и може би никога няма да бъде.