— А ти самата какво правиш, когато не работиш? — попита я той с интерес на вечерята в „Гордън“. Тъкмо си беше намерил студио, според него това бе една прелестна мансарда с жилищни помещения и повече не му бе необходимо.
— Винаги съм заета. — Бе започнала да кара колело, а една от новите й съквартирантки я учеше да играе тенис. Това бяха развлечения, за които преди никога не бе имала време. Единствените й спортни занимания бяха вдигането на малки тежести и тичането за здраве в затвора, но тя нямаше никакво намерение да му разказва за двете години в „Дуайт“. Не възнамеряваше да казва на никого през целия си живот. Беше приела с цялото си сърце съвета на Люана и бе оставила всичко зад себе си.
— Имаш ли много приятели? — Попита той, заинтригуван от нея, в неговите очи тя бе много затворена и потайна, но той усещаше, че у нея се крие огън.
— Достатъчно — тя се усмихна, но истината бе коренно противоположна и той вече го бе разбрал. Знаеше, че тя никога не излиза с мъже, че не споделя нищо, че е много срамежлива и работи някъде като доброволка. Попита я за това, докато пиеха кафето и тя му разказа някои неща за „Сейнт Мери“.
— Защо се занимаваш с това? Какво толкова те интересуват тези съсипани жени?
— Те имат огромна нужда от помощ — отвърна тя със сериозен тон. — Жените, изпаднали в подобно положение, смятат, че нямат изход, нямат възможности. Те сякаш са на ръба на горяща сграда и ти си човекът, който може да ги спаси, в противен случай те няма да имат смелостта да изберат свободата. — Тя го знаеше по-добре от всеки друг. Никога не бе си представяла, че има начин да се освободи от ситуацията, в която бе изпаднала самата тя. Искаше й се другите да не прибягват до онези крайни мерки, до които бе стигнала тя.
— Какво те кара да се грижиш толкова много за тях, Грейс? — Мъчеше го силно любопитство, а тя не задоволяваше и частица от него. През цялото време на вечерята той съзнаваше колко е предпазлива и че е настроена приятелски само на външен вид, а всъщност е затворена вътрешно.
— Това е просто нещо, което искам да правя. То означава много за мен, особено работата с децата. Те са толкова безпомощни и толкова наранени от всичко преживяно. — Точно като нея и тя си даваше сметка. Съвсем съзнаваше до каква степен е уплашена и не искаше съдбата и на тези деца да е същата. Работата й беше нейният дар за тях и правеше живота й съдържателен. Знаеше, че нейната болка ще послужи за доброто на някой друг и ще му попречи да измине онези пътища на агонията, по които бе минала тя. — Не знам, струва ми се, че имам талант за това. Мисля си дали пак да не започна да уча и да завърша психология, но като че ли нямам време, с моята работа и другите ми ангажименти… може би някой ден.
— Не ти трябва да учиш психология — ухили се той и тя почувства към него нещо непознато за нея досега. Това я уплаши. Той бе много привлекателен. — Трябва ти мъж — заключи Маркъс.
— Откъде си толкова сигурен? — тя му се усмихна.
Приличаше на голямо красиво дете, когато се протегна и взе ръката й в своята.
— Защото си ужасно самотна въпреки всичко, което говориш, и въпреки че се перчиш колко страхотен е животът ти. Предполагам, че всъщност никога не си имала истински мъж — той присви очи и я погледна преценяващо и Грейс се разсмя. — Обзалагам се, че си девствена. — Тя не отговори нищо и леко отдръпна ръката си. — Прав съм, нали, Грейс? — Той не знаеше толкова много неща и тя сви рамене неангажиращо. — Прав съм — продължи Маркъс уверено, абсолютно сигурен какво точно й трябва. Той усещаше, че ако тя попадне на подходящия мъж, от нея ще излезе изключителна жена.
— Стандартните решения не са отговор за всеки, Маркъс — възрази тя, звучеше като много по-зряла от двайсет и една годишна. — Някои хора са малко по-различни. — Ала Маркъс мислеше, че я познава и че тя просто е уплашена, срамежлива и много млада и вероятно произхождаше от пуританско семейство.
— Разкажи ми за семейството си. Какви са родителите ти?
— Мъртви са — отвърна тя хладно. — Починаха, когато бях в гимназията. — Това до известна степен обясняваше някои неща — преживяла бе голяма загуба и бе самотна от няколко години. Той предположи, че дистанцираността й до известна степен се дължи на това.
— Имаш ли братя или сестри?
— Не. Сама съм. Всъщност нямам никакви роднини.
Нищо чудно, че изглеждаше толкова зряла, очевидно се справяше сама от години, предположи той. Въображението му вече бе обрисувало портрета й.