Когато влезе вътре, завари на пропуска три млади момичета. Те не спираха да бърборят, едно от тях се занимаваше с маникюра си. Изобщо вътре цареше невъобразим шум. Сякаш от всяко кътче на сградата се изсипваха гласове и деца, някъде се водеше спор, имаше чернокожи и бели, китайци и пуерториканци. Приютът бе като своеобразна миниатюра на Ню Йорк, все едно някой бе похитил метрото.
Попита по име за младия свещеник и остана да го чака дълго, наблюдаваше какво става около нея, а когато той се появи, тя забеляза, че е облечен в джинси и във вехт бледожълт пуловер.
— Отец Финеган? — попита тя с любопитство. В очите му имаше нещо дяволито и изобщо не приличаше на свещеник. Беше с яркочервена коса и имаше вид на дете. Ала върху светлата му кожа, обсипана с лунички край очите се забелязваха бръчки, които издаваха, че е по-възрастен и не е дете, на каквото приличаше.
— Отец Тим — поправи я той с усмивка. — Госпожица Адамс?
— Грейс — тя също му отвърна с усмивка. Човек не можеше да не му се усмихва. Той наистина имаше жизнерадостен вид.
— Хайде да поговорим някъде — покани я той спокойно, проправяйки си път през няколко деца, които се гонеха из централното фоайе.
Сградата изглеждаше сякаш преди това е била жилищен блок и е била преустроена, за да осигури дом на онези, които се нуждаеха от него. По телефона свещеникът й бе казал, че съществуват от пет години и имат голяма нужда от помощ, особено от доброволци. Развълнува се, когато тя му се обади. Тя бе просто едно от многото чудеса, от които имаха потребност.
Заведе я в кухня с три стари миялни машини, които им бяха дарение, и голяма стара мивка. По стените имаше плакати, мебелировката се свеждаше до голяма кръгла маса и няколко стола, виждаха се две големи кани с кафе. Той сипа по една чаша за двамата и я отведе в малка стая с бюро и три стола. Изглежда преди това помещението бе използвано за килер, а сега тук бе кабинетът му. Стаята имаше огромна нужда от пребоядисване и някаква мебелировка, ала когато човек седнеше и поведеше разговор с него лесно забравяше всичко друго. Той имаше приятно присъствие, но изобщо не го съзнаваше и именно затова всички го обичаха.
— И така, какво ви води насам, Грейс? Извън доброто сърце и наивната природа? — Той пак й се усмихна и отпи от горещото кафе, а очите му палаво играеха.
— И преди съм вършила такава работа в Чикаго. В центъра „Сейнт Мери“. — Спомена името на Пол Уайнбърг като препоръка.
— Знам го много добре. И аз самият съм от Чикаго. От двайсет години обаче съм тук. Познавам „Сейнт Мери“. В известен смисъл сме изградили подобна структура. Тяхната работа е много ефективна. — Тя му разказа по колко души годишно са били обслужвани в „Сейнт Мери“ и че във всеки един момент там живеят по десетина семейства. Да не говорим за хората, които идваха и си отиваха в рамките на един ден и нерядко се връщаха, за да се възползват от спокойствието, което даваше „Сейнт Мери“.
— Ние предлагаме същото и тук — отвърна й той сериозно, като я наблюдаваше. Не можеше да си обясни защо човек като нея иска да се занимава с такава работа. Ала отдавна се бе научил да не подлага на съмнение даровете, които му изпращаше Господ, а да се възползва от тях. Твърдо бе решен да вземе Грейс на работа в „Сейнт Андрю“. — Тук приемаме повече хора. Може би осемдесет-сто на ден, плюс-минус десет души, по-скоро плюс. — Отново на лицето му се появи усмивка. — В един момент бяхме настанили над сто жени, а сме имали случай на два пъти повече деца. Общо взето през повечето време имаме около шейсет жени и петдесет деца. Не връщаме от „Сейнт Андрю“ никого. Това е единственото правило тук. Те идват на вратата ни и остават, това е, което искат. Повечето не се застояват. Или се връщат, или продължават напред и започват нов живот. Средният престой е от седмица максимум до два месеца. Най-често си тръгват до две седмици.
В „Сейнт Мери“ беше почти същото, помисли си Грейс.
— Можете ли да настаните толкова много хора? — Тя бе изненадана. Сградата не изглеждаше толкова голяма, а и в действителност не беше.
— Използваме двайсет апартамента. Пълним ги колкото е възможно, Грейс. Вратите ни са отворени за всички, не само за католиците — обясни той, — дори не задаваме на хората този въпрос.
— Всъщност… — тя му се усмихна, от него се излъчваше топлина, която докосна душата й. У отец Тим имаше невинност и чистота, която го превръщаше в реално съществуващ светец. Той бе наистина божи служител, Грейс веднага се почувства уверена и благословена, че е до него. — Лекарят, който ръководеше „Сейнт Мери“, бе евреин — отбеляза тя и той се разсмя.
— Не съм стигнал толкова далеч, но кой знае.