От списание „Пийпъл“ Грейс знаеше, че оттогава тя се омъжвала два пъти, първо за млада рок звезда, после за импресариото си.
— Освен това аз бях твърде консервативен за нея. Твърде скован. Твърде отегчителен. — Грейс смяташе, че всъщност той е предложил на съпругата си единствената стабилност, която бе имала и би имала и в бъдеще. — А ти? Омъжена ли си? Сгодена? Разведена седем пъти? На колко години си, все забравям. На двайсет и три?
— Почти — изчерви се тя, — ще ги навърша през юли. Не, нито съм омъжена, нито съм сгодена. Твърде умна съм и за двете, много благодаря.
— О, да, бабче, я ми изнеси една лекция. — Той се разсмя и тя се опита да не мисли колко привлекателен е. Наистина не желаеше да го опознава. — На двайсет и две ти си твърде млада дори, за да се срещаш с някого. Надявам се, че не го правиш. — Той се шегуваше, но бе улучил истината и го почувства.
— Не излизам с никого.
— Наистина? Сериозно?
— Може би.
— Да не би да смяташ да станеш монахиня, когато пораснеш и приключиш с кариерата си в адвокатската фирма? — Той бе заинтригуван, защото тя се разкриваше малко по малко. Без съмнение беше интересно момиче. Интелигентна и умна и също забавна, ако поискаше да го покаже, което не ставаше често.
— Имам приятелка, която наистина ме убеждава да стана монахиня.
— Коя е тя? Трябва да си поговоря с тази приятелка. В наши дни монахините изобщо не са на мода. Не го ли знаеш?
— Изглежда не — Грейс отново се засмя, — тя е монахиня. Сестра Юджин. Страхотна е.
— О, Боже, ти си религиозна фанатичка. Знаех си. Защо съм орисан с хора като теб… жена ми искаше да домъкна от Тибет Далай лама, за да живеел с нас… вие всички сте луди! — Той се престори, че я отпъжда, докато сервитьорът наливаше кафе и Грейс му се смееше.
— Не съм религиозна фанатичка, кълна се. Понякога обаче е привлекателно. Животът им е толкова прост.
— И толкова откъснат от реалността. Можеш да помагаш на света, без да се отказваш от него — сериозно отбеляза той. Позицията му по този въпрос бе категорична. Той обичаше да помага на хората, без да заема крайни позиции. — Откъде познаваш тази монахиня? — Той продължаваше да проявява любопитство, а и двамата трябваше да тръгнат от хотела едва след десет минути.
— Работим заедно на едно място, където ходя като доброволка.
— И къде е това? — Докато разговаряше с него, тя забеляза, че той е гладко избръснат и всичко по него е безупречно, но се опита да не обръща внимание. Това бе само бизнес.
— Казва се „Сейнт Андрю“, в Долен Ийст Сайд. Приют за малтретирани жени и деца.
— Ти работиш там? — Той бе силно изненадан, тя представляваше нещо повече, отколкото бе очаквал, макар да бе млада и понякога да беше раздразнителна. Започваше да я харесва все повече.
— Да. Работя там три пъти седмично. Това е невероятно място. Те приемат стотици хора.
— Никога не съм допускал, че може да се занимаваш с подобно нещо — честно призна Чарлс.
— Защо не? — изненада се тя на свой ред.
— Защото това е огромен ангажимент, много работа. Повечето момичета на твоите години биха отишли на дискотека.
— Никога през живота си не съм ходила.
— Ще те заведа, но съм твърде стар и майка ти вероятно няма да те пусне с мен — предложи той, без изобщо да й внушава чувството за заплаха и този път дори Грейс не реагира. Ала тя не му каза, че всъщност няма майка.
Лимузината дойде да ги отведе на срещите няколко минути след десет часа. На следващия ден те сключиха сделката навреме, за да заминат за Ню Йорк с полета в девет вечерта и се прибраха в шест часа на следващата сутрин. Когато се приземяваха, той й каза да си вземе почивен ден. Двата дни бяха доста натоварени, а в самолета не бяха мигнали. Той продължи да работи, а тя му помагаше.
— А вие взимате ли си почивен ден? — попита го тя.
— Не мога. В десет имам среща с „Арко“ и ми предстои доста работа. Освен това ще обядвам с партньорите, а има и някои жалби, които искам да обработя.