През юни Чарлс отново замина за Калифорния, но този път не я взе. Пътуването беше само за един ден и той прецени, че не си струва и тя да се разкарва. Върна се през почивните дни и в събота тя работи с него във фирмата. Задържаха се до шест часа вечерта, той й се извини, че след това не може да я заведе на вечеря. Имаше среща, но се чувстваше неудобно задето бе ангажирал целия й ден и не можеше да й предложи нищо в замяна.
— Следващата седмица заведи някой приятел в „21“, но сметката пиши на мое име — поръча й той, беше доволен от идеята си, — а ако искаш, можеш да го направиш още тази вечер. — Грейс си знаеше, че ще заведе Уини и възрастната жена ще бъде във възторг.
— Не е необходимо да правиш това за мен — срамежливо отбеляза Грейс.
— Да, но искам. Трябва да получаваш нещо за усърдието си. Би трябвало за работа с шефа да ти се дават надбавки. Не знам точно какви, но съм сигурен, че вечерята в „21“ трябва да е една от тях, затова си направи резервация. — Никога не беше й предлагал да я изведе и точно затова тя го харесваше. Вече се чувстваше напълно спокойна с него. Отново му благодари, преди да си тръгнат. Имаше усещането, че срещата му е с нова позната и неизвестно защо бе останала с впечатлението, че тя е адвокатка в конкурентна фирма. Напоследък зачестиха съобщенията за него от „Спилбърг и Стайн“.
Същата вечер си остана вкъщи и гледа телевизия, но се обади на Уини и й съобщи за вечерята в „21“, а Уини толкова се развълнува, че каза как нямало да спи, докато дойде денят за ресторанта.
На следващия ден Грейс както обикновено се запъти към „Сейнт Андрю“. Времето още беше топло, по улиците имаше много хора и поради това тя се чувстваше някак си по-сигурна.
Денят й се бе сторил дълъг и бе много натоварен, защото работи с новите попълнения. В топлото време прииждаха на групи. А за нанесения им побой винаги се намираха нови извинения.
Вечеря в кухнята със сестра Юджин и с отец Тим, разказваше им за филмовите звезди, които беше видяла във фоайето на хотела в Калифорния.
— Всичко ли беше наред? — попита я той. Не бяха имали време да разговарят, макар от завръщането й да бе минал месец. Но той предположи, че не е имало проблеми, иначе тя би му казала.
— Беше страхотно. — Тя сияеше.
Тръгна си към единайсет часа, по-късно, отколкото си отиваше обикновено в неделите. Мислеше да вземе такси, но времето беше много топло и тя реши в края на краищата да отиде на метрото. Не бе изминала дори една пресечка, когато някой я сграбчи за ръката и я повлече със сила към някакъв вход. За миг успя да види, че е висок, слаб чернокож мъж и заподозря, че е наркоман или просто джебчия. Стомахът й се сви, докато крадешком го оглеждаше, той я притисна към вратата на входа.
— Въобразяваш си, че си умна кучка, така ли? Мислиш си, че знаеш всичко… — Стисна я за гърлото, но тя не отклони поглед от очите му. Изглежда не искаше парите й. Очевидно целта му бе да й причини зло.
— Не знам нищо — отвърна тя спокойно, не искаше да го плаши, а той почти я задушаваше в яростта си. — Хайде, човече… ти не искаш да направиш това.
— О, да, искам. — В следващия миг с едно-единствено движение той измъкна дълъг, тънък нож и го притисна към гърлото й с професионален жест. Без да мръдне и сантиметър, тя за миг си спомни за времето, прекарано в затвора. Ала сега нямаше кой да я спаси… нямаше я Люана… нито Сали…
— Не го прави… прибери чантата ми. Има петдесет долара, това е всичко, което имам… и часовника. — Тя протегна ръка. Беше прощален подарък от Черил, който й бе дала в Чикаго. Ниска цена, на която сега можеше да откупи живота си.
— Не искам шибания ти часовник, кучко… Искам Исела.
— Исела? — Нямаше представа за кого говори той. Вонеше на евтино уиски и пот, когато се наведе над нея с острия като бръснач нож, опрян в гърлото й.
— Жена ми… ти взе жена ми… и сега тя не иска да се върне… вика, че щяла да си ходи в Кливланд.
Ставаше дума за „Сейнт Андрю“ и за една от тамошните пациентки, на които бе помогнала.
— Не съм я взела… не съм направила нищо… може би трябва да поговориш с нея… може би ако се оправиш, тя ще се върне…
— Ти ми отне децата… — Той вече плачеше, сякаш цялото му тяло потръпваше, а тя трескаво преравяше паметта си за жена на име Исела, ала не можеше да си спомни нищо. Беше се срещнала с толкова много жени там. Чудеше се дали е виждала тази. Обикновено тя си спомняше всяка една. Но не и Исела.
— Никой не може да ти вземе децата… нито жена ти… трябва да поговориш с тях… имаш нужда от помощ… как се казваш? — Може би ако го наричаше по име, нямаше да я убие.
— Сам… к’во ти пука кой съм?
— Интересувам се. — После й мина една мисъл, която можеше да се окаже спасението й. — Аз съм монахиня… Отдала съм живота си на Господ заради хора като теб, Сам… Била съм в затворите… Била съм на много места… няма да направиш на никого добро, ако ме нараниш.