— Знаете ли изобщо нещо за родителите й? — Чарлс вече изпитваше любопитство.
— Тя никога не говори за тях. Знам само, че са мъртви. Изобщо няма семейство. Не мисля обаче, че това я притеснява. Тук е дошла от Чикаго. Никога не говори за роднини или приятели. Струва ми се, че е много самотно момиче, но тя приема самотата си. Интересува се единствено от работата си при вас и от „Сейнт Андрю“. Работи в приюта по двайсет и четири-пет до трийсет часа седмично.
— Тогава не й остава време за нищо друго, освен за сън. Защото за мен работи по четирийсет и пет — петдесет часа.
— Ето това е, господин Макензи.
Чарлс би дал всичко на света, за да може да поговори сега с нея, да й задава въпроси за живота й, да я попита защо всъщност работи в „Сейнт Андрю“. Внезапно тя престана да бъде момичето, с което работеше всеки ден, беше му много по-интересна, искаше да я попита хиляди неща.
После сестрата отново ги пусна при Грейс. Отец Тим остана по-настрана, за да даде възможност на Чарлс да поговори с нея за обикновени неща. Той почувства, че интересът на шефа й е по-голям от обичайния, или, отколкото Грейс предполагаше.
Когато Чарлс приседна до леглото й, тя пак не бе със съвсем ясно съзнание, инжекцията я бе замаяла, ала поне не я болеше толкова много.
— Благодаря ви… че дойдохте… — Опита да се усмихне, но устните й все още бяха много подути.
— Съжалявам, че това ти се случи, Грейс. — Трябваше да разговаря с нея за работата й в „Сейнт Андрю“, ала по-късно и ако тя искаше да го чуе. — Хванаха мръсника, който ти причини това.
— Той беше… ядосан… заради жена си… Исела. — Щеше да запомни това име завинаги.
— Надявам се да го обесят — гневно отбеляза Чарлс, а тя отвори очи и отново го погледна. Този път успя леко да се усмихне, но изглеждаше зашеметена. — Защо не поспиш… ще дойда пак утре.
Тя кимна. Отец Тим прекара също няколко минути с нея, а после двамата мъже я оставиха да си почива. Чарлс го закара с такси до приюта, след това се запъти към дома си с обещанието да поддържа връзка с младия свещеник. Хареса го. Обеща му също да посети приюта. Щеше да отиде и защото искаше да разбере повече неща за Грейс и това бе един от начините да го направи.
Чарлс отиде отново да посети Грейс и през следващите три дни, отмени обедите си, за да е при нея, дори отказа среща със своя приятел продуцента, не искаше да оставя Грейс сама. Когато я преместиха в отделна стая, Чарлс доведе в болницата и Уини. Щом зърна Грейс, тя се разплака, стискаше ръцете й и я целуна по малката част от лицето й, където нямаше бинтове, нито синини. Тя изглеждаше малко по-добре. Голяма част от отоците бяха спаднали, но всичко я болеше и тя разбра, че почти не може да се движи заради ребрата, главата и таза. Бъбреците й се възстановяваха добре, а лекарят каза, че организмът й ще се справя и без далака, ала тя се чувстваше много зле, всеки сантиметър от тялото я болеше, сякаш бе раздробено на части.
В събота, близо седмица след инцидента, сестрата, която Чарлс настоя да наеме, я вдигна от леглото и я накара да отиде до банята. Болеше я много силно и почти припадна, ала отпразнува победата си с чаша плодов сок, когато се върна в леглото. Беше бяла като платно, но се усмихваше, когато Чарлс влезе с огромен букет пролетни цветя. Всеки ден й носеше цветя, списания и сладкиши, също книги. Искаше да я ободри и не знаеше точно какво да направи.
— Защо сте тук? — Тя се притесни като го видя и лицето й придоби най-сетне цвят, защото се изчерви. — Днес е събота, нямате ли си по-добро занимание? — смъмри го тя.
Постепенно вече започваше да се държи както преди. Започваше също да прилича на себе си. Лицето й бе в цветовете на дъгата — синьо, зелено и лилаво, ала отоците почти бяха спаднали, а шевовете заздравяваха толкова добре, че направо ставаха незабележими. След разговора с отец Тим какво може да я е довело в „Сейнт Андрю“, Чарлс си задаваше въпроси единствено за състоянието на духа й. Ала беше твърде рано да я пита за това.
— Не е ли редно да сте заминали през почивните дни? — Тя си спомни, че му бе уреждала да отиде на регатата на Лонг Айланд. Беше му резервирала малка къща в Куог, а щом бе останал в Ню Йорк, значи плановете се бяха провалили.
— Отказах се. — Той бе прям, внимателно оглеждаше лицето й. — Изглеждаш доста добре. — Усмихна се и й подаде списанията, които й бе донесъл. През седмицата й бе изпращал дреболийки, халат, пантофи, специална възглавница за врата й, одеколон. Това я притесняваше, но трябваше да признае, че й беше приятно. Спомена на Уини по телефона и възрастната жена взе доволно да кудкудяка като стара кокошка. Грейс й се присмя и й каза, че се държи възмутително, защото я занимава само мисълта за любовна връзка.