Выбрать главу

Той стана, източен като стрела, излезе и яхна велосипеда си.

— Ед Евърхарт беше, нали? — попита А. Л. Бийти. Казах му, че Ед иска да се върне на работа, но се срамува да говори сам с директора.

— Дж. Д. ми се ядоса следобеда, когато му казах, че Ед иска да се върне на работа. Можете ли да говорите вие с Дж. Д., мистър Бийти?

— Бих желал, но Дж. Д. е намекнал, че аз трябва да напусна работа и се страхувам да говоря с него за неща, които не ми влизат в служебните задължения — отвърна А. Л. Бийти.

На другия ден попитах директора може ли да поговоря малко с него.

— Ако е за Ед Евърхарт — не може! — отсече директорът.

Отидох си в стаята, облякох си униформата и поех смяната петнайсет минути по-рано. Разказах на Пийт Пиетра, раздавача, за Ед и го помолих да поговори с Дж. Д. за него. Излязох от пощата да разнеса шест телеграми и когато се върнах след половин час, разбрах, че нещо се е случило, защото Пийт ми беше сърдит и цялата атмосфера в пощата бе променена. Вместо сговорчива и дружелюбна, както обикновено, сега бе напрегната и враждебна, сякаш всеки човек се бе опълчил срещу останалите.

Исках само да помогна на Ед да се върне отново на работа. Не исках никому да създавам грижи. Опитах се да помогна на Ед, защото бе еднорък или защото пишеше стихове, или защото ме беше помолил. Отношенията в пощата изглеждаха така обтегнати и дребнави, че ми се дощя да напусна работа. Това бе първият път, когато ми се дощя да напусна. Обаче си държах устата затворена и работех по-усърдно от всеки друг път.

Тази вечер на излизане от пощата Дж. Д. дойде до масата на раздавачите, където бях останал сам, вместо да обиколя помещението и да подредя всичко, както правех обикновено, когато всички биваха сговорчиви и дружелюбни. Седях там, защото знаех, че другите ми желаят да си запазя работата, искаха и те да си запазят работата и не исках да създавам повече грижи нито на тях, нито на себе си.

— Защо си се заел да ходатайстваш за Ед Евърхарт? — попита Дж. Д. — Трябва да ти кажа, че като видях да изпращаш Пийт заради Ед, ти бях написал заповедта. — Той я скъса. — Този път ще ти се размине. Предоставих шанс на Ед. Щом той не е достатъчно мъж, за да дойде сам да поиска втора възможност, не желая никой друг да ходатайства за него. И ще изхвърля всеки, който стори това.

Той почака един миг да кажа нещо, тъй че казах:

— Да, сър.

После си тръгна.

Искаше ми се да си съблека униформата и да напусна, защото бе говорил така с мен, но имах нужда от работа, имах нужда от заплата, пък си и обичах работата.

Когато през нощта дойде Ед, разказах му цялата история и го помолих да говори сам с директора.

— Казах ти, че ме е срам — каза той. — Човек може да си позволи да се срамува до известна граница, но това е извън моите граници.

Той стана, засмя се и протегна с лекота едната си ръка.

— Добре, както и да е, направих опит — рече той. — Благодаря ти.

Близо една година след това той не бе дохождал в пощата. През това време всички бяха поостарели и забравили, че Ед съществува. Когато отново дойде, той още бе изпънат като стрела, но изразът на лицето му бе променен. Така променен, че приличаше на нечие друго лице. Задържа се доста време пред бюрото на Дж. Д. Накрая директорът стана, отиде до пишещата машина, написа някакво писмо, сложи го в плик и го подаде на Ед. Двамата си стиснаха ръце и Ед си отиде.

Ден-два по-късно трябваше да занеса една телеграма до компанията на Бонар Пекинг на четвъртия етаж на холандската сграда. Ако не беше на четвъртия етаж, щях да се изкача пеш, защото асансьорът в холандската сграда е много бавен. Позвъних и след много дълго време, както ми се стори, той пристигна, вратата се отвори и вътре видях Ед Евърхарт. Работеше нощна смяна като пиколо.

Макар и отново с униформа и отново на работа, не изглеждаше както по-рано.

Изобщо нищо особено не беше. Дъвчеше залък от вечерята си и каза нещо, което не можах да разбера, после пак отхапа от сандвича си и пак каза нещо, което и този път не разбрах, а лицето му беше безжизнено.

Напускайки сградата, слязох по стълбището, защото не исках отново да виждам безжизненото му лице, колко обикновен е станал той и колко е различен от гордия поет, какъвто бе само преди две години.

Информация за текста

© Уилям Сароян

© 1971 Нели Константинова, превод от английски

William Saroyan

Сканиране, разпознаване и редакция: Уфтак Музгашки, 2009

Издание:

Уилям Сароян. Нещо като нож, нещо като цвете, изобщо като нищо на света

Издателство „Хр. Г. Данов“, Пловдив, 1971

Подбор и превод от английски език: Нели Константинова