Аз нямам нищо против това да изчаквам Лоръл. Не че си говорим нещо, докато се прибираме вкъщи, но да вървиш с нея е много приятно. Понякога ние с Лоръл се караме, но по-често живеем в мир и страшно хубаво си играем заедно. Аз сам я научих да чете. На четири годинки вече четеше целия буквар за първи клас от кора до кора. Направо недоумявам какво прави в час сега, когато е първи клас и когато всички други деца се учат да четат.
Сигурно и тя като мен умира от скука. Към католическото училище няма детска градина, както има към общинското училище. Така че в сравнение с протестантите ние имаме една година свобода в повече.
Вървим си заедно по Лонг Лейн, когато някаква гигантска лъскава лимузина спира до нас. Стъпенката й е покрита с чисто нова черна гума, сякаш никой никога не е стъпвал върху нея. Има и резервни колела в едни лъскави метални гнезда и полегато предно стъкло. И двамата с Лоръл спираме да позяпаме колата; в нашия квартал такова нещо рядко се вижда.
В колата има четирима души. И четиримата носят костюми и изглеждат изпотени, въпреки че хич не е горещо. На мен, разбира се, ми е горещо, но това е, защото съм тичал, и е съвсем естествено. Мъжът от предната седалка сваля прозореца и подава глава навън. Между двата му предни зъба има голямо разстояние и клепачите му са зачервени.
— Ей, хлапе! Ти ли си Дики Кетълсън?
Аз кимвам. Лоръл се скрива зад гърба ми.
— Дики, не забравяй, че мама не ни дава да говорим с непознати и да се качваме в чужди коли.
Разбира се, че не съм забравил. Вече си мисля да хвана Лоръл за ръка и да хукнем. Мъжът е подал едната си ръка навън и държи нещо в нея. Прилича на плик.
— Дръж, хлапе. Вземи това. Дай го на дъртия и му кажи, че е от едни негови приятели.
Протягам ръка и вземам плика. Още не съм го хванал и онзи навъртява стъклото нагоре и колата изфуча покрай магазините на Лонг Лейн и се изгуби зад хълмчето на Маршъл Хил. Друг път не съм виждал кола да се носи с такава скорост по Лонг Лейн.
Споглеждаме се с Лоръл и се затичваме към къщи. Първо покрай кантората на мистър Марсдън и после отцепваме нагоре, колкото краката ни държат. Влизаме в задната уличка, както правим обикновено, и аз се отбивам в мазето да видя как е Канибал. Отдавна вече ме глождят подозрения, че Канибал не е „той“, а „тя“. Не че имам някакви сериозни основания за това, но ей така, с всеки изминат ден ставам все по-сигурен.
— Хайде бе, Дики, сега не е време да си играеш с котето. Трябва да предадеш писмото на мама.
Понякога Лоръл нарича „Канибал“ „коте“, но за мен, откакто се е родил, той винаги е бил най-сериозна „котка“. По нищо не прилича на „котенце“; може да е „той“, а може и да е „тя“ и наистина е миниатюрен, но не е котенце, нито коте. Заспал е и по всичко личи, че се чувства превъзходно.
Качваме се горе. Мама е в кухнята. Разказвам й за мъжа, който ни е спрял. Всъщност и двамата й разказваме един през друг. Ту Лоръл ме прекъсва, ту аз нея, ту двамата се надникваме в един глас. Мама не обича да има бъркотия. Поглежда първо мен, после Лоръл и се усмихва.
— Нищичко не разбирам. За какво става дума? Какъв мъж, каква кола, какъв плик?
Аз й подавам плика и тя го отваря направо там, в кухнята.
Вече съм седнал да обядвам, защото масата е сложена — пак доматената супа и сандвичите със сирене. Лоръл сяда срещу мен. Вдигам очи. Лицето на мама пребледнява и тя заравя пръсти в косата си.
После изпищява, но някак си сподавено, и заплаква. Изтичва навън от кухнята, минава през дневната и заключва външната врата. След това се качва горе.
Ние с Лоръл се споглеждаме. Обедната ни почивка е само половин час, затова бързаме да се нахраним. Радиото е пуснато и свири една песен на Хелън Трент: „Само малко любов, една целувка само…“ Тъкмо става време да тръгваме, и ето че мама влиза при нас и заключва вратата на кухнята; после слиза долу и заключва вратата на мазето. Чувам как ключалката щраква. После пак се качва при нас и сяда на масата. Навежда се, прегръща ни и силно ни притиска към себе си, толкова силно, та чак боли. Не че мама е силна, но възрастните, дори когато са дребни жени, са далеч по-силни от децата.
Тя плаче. Изглежда, иска да ни каже нещо, но й е трудно. Все още стиска онзи плик в ръката си, листът с писмото се е намокрил от потта й, а може и от сълзите й. Това писмо е едно такова особено. Не е нито написано, нито напечатано, а някой е изрязал различни по големина букви от списания и ги е налепил по цялата страница. Получило се е нещо като по филмите. Може би нас с Лоръл ще ни откраднат, както направиха с бебето на Линдберг. О, не, това е тъпо; ние не струваме пукнат грош.