Мама ме поглежда право в очите; тъкмо загребвам последната лъжица супа и съм наклонил чинията. Според часовника на стената разполагаме с още петнайсет минути, преди да започнат следобедните часове. Ще имаме контролно по аритметика, но там няма страшно. Лесно е, ама скучно.
— Хайде, Дики, разкажи ми всичко още веднъж. Къде ви спря тази кола? Как изглеждаше мъжът? Разкажи ми всичко.
Аз им разказвам всичко, за което се сещам, а Лоръл допълва. И тогава мама казва, че няма да излизаме от къщи и няма да ходим на училище следобед. Опитвам се да й обясня за контролното по аритметика, но това не помага. Ще си играя с Канибал, така че що се отнася до мен, аз нямам нищо против, но Лоръл се разплаква. Мисля си, че плаче само защото мама плаче. Не е възможно толкова да държи на училището.
И така цял следобед аз си стоя в мазето и си играя с Канибал. Също както когато съм болен или е събота. Лоръл си играе с нейните книжни кукли. И двамата сме много кротки. Мине, не мине време, и мама дотичва в мазето да ни пита добре ли сме. Разбира се, че сме добре; нали сме в любимото си мазе. Тя дори проверява заключалката на вратата. Не си спомням друг път да сме заключвали вратата на мазето през деня.
Когато татко се прибира, и тримата сме в мазето, чакаме. Мама дори не ме остави да отида да посрещна татко от работа; всъщност щом я помолих да ме пусне, тя пак се разплака.
Татко се връща и мама се хвърля в прегръдките му. Ние с Лоръл седим на пода до Канибал. Постлали сме си стари вестници. Никой от нас двамата не разбира какво става. Мама се откъсва от обятията на татко и му подава листа хартия с изрязаните букви. Цял ден го е стискала в ръката си и затова е изпомачкан.
Татко поглежда към нас над рамото й, по-специално към мен. Той слага работния си жакет и кутията за обяда на скамейката, дето сам-самичък я скова. Държи с една ръка писмото, а с другата — мама. Работното му кепе е килнато на тила; то е синьо и с козирка като на бейзболна шапка. Докато чете, пуска мама и хваща писмото с две ръце. Ръцете му започват да треперят.
— Какво е това? От къде се взе?
Той поглежда мама, после Лоръл, после мен. Аз се опитвам да му разправя какво се случи, да му кажа за човека, за колата и всичко останало, но се уплашвам и не успявам. Никога не съм виждал татко толкова разтревожен и същевременно толкова ядосан; като че ли нещо го е прерязало отвътре; устните му потреперват и очите му току се пълнят със сълзи. Извива лице встрани и се втренчва в мишената на играта със стрелички.
— О, господи! Не позволявай това да се случи.
След това отново хваща мама — и двамата стоят един до друг насред мазето. Лоръл става, отива при тях и сграбчва татко за крачола. И на мен ми се иска да направя така, но вече съм голям. Мама е цялата в сълзи и се тресе в ръцете на татко.
— Трябва да си подадеш оставката, Дик, и да се махаме от тук. Такъв риск не си струва; нервите ми няма да издържат. Досега теб те мислех, а сега, виж, всички сме заплашени. Не можеш ли да си гледаш работата като всички останали и да не се вреш в тези профсъюзни истории?
Татко пак прегръща мама, а бележката е още в ръката му. Виждам я разтворена, белее се зад маминия гръб. Буквите са големи и отчетливи. Лесно е да се прочетат, въпреки че някои от тях са поизмачкани. На листа пише:
МАЛКИТЕ ДЕЦА ТРЯБВА ДА СИ СТОЯТ ВКЪЩИ, А НЕ ДА КРЪСТОСВАТ УЛИЦИТЕ. МОЖЕ ДА ИМ СЕ СЛУЧИ НЕЩО ЛОШО.
И през следващите два дни отърваваме училището. Мама не ни дава да си покажем главата навън, но татко продължава да си ходи на работа. Също както когато имахме варицела и бяхме под карантина, само дето няма жълта бележка отвън на вратата ни.
Като се прибира в петък вечер, татко ми изглежда по-малък, не просто изморен, а износен. Почти не се докосна до вечерята, а после ги чувам как с мама цяла нощ си шушукат в спалнята. Говорят си за полиция и как татко взел назаем пистолет от брат си, чичо Джо. Чичо Джо го донесе вкъщи, като се върна от войната. Мама много се плаши от пистолета. Аз пък нямам нищо против да не ходя на училище и хубаво да се наиграя с Канибал; понякога мама дори ми разрешава да си играя и горе с Канибал, но не я пуска да спи горе; само в мазето.
Канибал вече свикна да използва пясъчника; сякаш си знае, че това е мястото за аки. Няма си майка да я научи, пък и аз въобще не се занимавам с това. Канибал просто взе да си ходи до пясъчника и да рие земята, когато има нужда. Направо е невероятна, като я видиш, защото все още е толкова дребна. Трудно е да се опише колко е мъничка и в същото време колко истинска, а не някакво си пършиво котенце.