Лицето на татко е все още бледо, освен зад ушите, а ушите му изглеждат розови от утринното слънце, което прозира през тях. Ръцете му здраво стискат кормилото, толкова здраво, че ще го счупят.
Като минахме моста, от другата страна ни спират да платим такса от двайсет и пет цента. Почти всички коли, които чакат ред за да платят на излизане от моста, са много по-нови от нашата, но нито една от тях не е ръчно направена, и то от един-единствен човек, както е нашата.
След това тръгваме по една магистрала, „Черният кон“ ли беше, „Белият кон“ ли, вече не помня. Лоръл не откъсва очи от стъклото. Предлагам и да си играем на „Риби“, но тя ми отвръща, че първо иска да види коня.
Мама си седи кротко, само от време на време се опитва да подхване разговор с татко, но той се е стегнал, нали шофира, втренчил се е напред, гледа през стъклото и дума не обелва. Най-накрая, след като й обясних, че кон няма да има и че това е само името на магистралата, Лоръл се съгласи да играем на „Риби“.
Лоръл никога не лъже, но много често забравя какво й се е паднало или пък картата, която й трябва, се е скрила зад друга, тъй като нейните ръчички са толкова малки, че едва стискат разперените като ветрило карти. И затова много се караме, когато рече да ми поиска трите валета, след като аз вече съм й ги поискал и тя вика да вървя за риба.
Канибал е на седалката до мен; спи си в сандъчето. Моля се да не направи оная работа, преди да сме стигнали Уайлдуд. Като тръгнахме, татко обеща да спре на две-три места по пътя, но изглежда, е забравил. И това притеснение ме изнервя, иначе аз не ща да споря и да се карам с Лоръл заради някакви си три валета. Те нищо не значат; това е само игра, с която се залисваме, докато трае пътуването към Уайлдуд, пък и Лоръл е още малка и може би наистина е мислила, че ще улови това вале-риба, когато най-неочаквано аз й го изваждам! Тя така се ядосва, размесва цялото тесте с риби и ги разпилява по пода. И ето, че аз побеснявам, плясвам й ръката и тя писва да реве.
Тогава татко се обръща и започва да ни шамаросва с едната ръка, докато с другата продължава да стиска кормилото.
— Млък! Вие двамата няма ли да престанете да се дърлите отзад? Как да карам с тия писъци зад гърба си?
Той дори не ни поглежда, само ни шамаросва — нам наляво, нам надясно, — и то с все сила. Баща ми е много силен и затова ние двамата бързо се свличаме на пода, там да си играем.
Татко никога не ни бие. Мама все ни заплашва, че ако не слушаме, ще каже на татко и той ще ни напердаши едно хубаво, но той никога не го прави. Мама му хваща ръката.
— Престани, Дик! За бога, не си го изкарвай на децата. Остави ги да си играят. Не са те виновни. Моля те, недей!
И мама се разплаква. Татко прибира ръката си обратно върху кормилото, хвърля един убийствен поглед към мама, а после стиска волана още по-силно. Отокът на бузата му бясно пулсира — хлътва навътре и пак се издува. Една вена, която стига чак до окото му, изчезва и се появява заедно с подутината. Наблюдавам всичко това от пода, където съм седнал, в огледалото за обратно виждане, а не защото татко се е обърнал назад. Той си следи пътя и никога не се обръща.
Мама се изправя на колене върху седалката, за да провери какво правим отзад. Ние продължаваме да си играем на пода и аз съм на път да обера всичките карти на Лоръл. Като се смъквах от седалката, Канибал се катурна заедно с мен и сега лежи от едната ми страна. Лоръл подсмърча, а и на мен ми трябва съвсем малко, за да ревна, и не толкова задето татко ни удари, въпреки че здравата ме заболя, а защото ми изглежда ужасно, дето всички плачат, че дори и татко, и той всъщност плаче.
— Вижте какво, вие двамата, съберете всички тия карти от пода и седнете на местата си. Лоръл, ти от едната страна, а ти, Дики, от другата. Не му стига на баща ви, че сам ще кара толкова километри, ами и вие да му нищите на главата и да го разсейвате.
И двамата сядаме на местата си. Срам ни е да се погледнем. Аз се опитвам и към мама да не гледам. Не обичам да я слушам или гледам как плаче, а напоследък тя толкова често плаче. Всичко ми се струва страшно и ако остане на мен, аз предпочитам татко да лъска подове нощем и заедно да строим веранди. А тая мръсна гадна работа в „Джей Ай“ взе, че обърка всичко. Не смея дори на мама да проговоря, но все пак събирам смелост.