Поглеждам към замъка. На два пъти вълните лисват чак до основите му и наводняват преградния ров.
— Татко, океанът ще отнесе целия строеж.
— Точно така, Дики, приливът настъпва.
— Не може ли да вдигнем пясъчен зид, който да задържи водата, въобще някак си да спасим замъка?
— Океана не можеш да задържиш, Дики. Построихме го за удоволствие и добре се позабавлявахме, това е всичко. Ако оцелее, няма да строим нов, но ако океанът го глътне, тогава утре ще захванем нов и по-хубав при това, с тайни подземия.
Татко взема Лоръл на ръце и я занася при мама. Докато я носи, люшка я напред-назад, а на нея й се завива свят и започва „да я сърби коремът“ и тя цялата се залива от смях. И аз си припомням този странен гъдел. Татко знае, че когато Лори засмуче пръстче, значи е уморена, затова я слага на разстланата хавлия и я завива с одеяло. Слънцето пече и не е студено, но не е онова слънце, от което да ти загорят страните. Не съм чувал никой да е хванал тен през октомври, но не съм чувал и никой да е ходил на море през октомври.
Просто не мога да повярвам, че сега всичките ми приятели са на училище, в оная ужасна воня на паркетин, тебешир, моливи, монахини и мокра ниша. В дъното на всяка класна стая има шкафчета с плъзгащи се врати. В тях смърди на влажни дрехи и гуменки, които цяла зима ги умирисват. Така си смърди дори и в началото на учебната година, преди да е застудяло и заваляло. И тази миризма си кисне там цяло-целеничко лято.
Наистина редовно си пиша домашните, но го правя най-вече за да ме оставят да седя отпред, по-далечко от ония шкафове в дъното. Монахините нареждат момчетата в редицата откъм вратата, а момичетата — в редицата откъм прозорците. На зубрачите по право се полагат предните чинове, с изключение, разбира се, на Джон Макгий и Джо Гърни, които все напред ги изтипосват, нищо, че са кръгли двойкаджии. То е защото са големи побойници и тъпанари.
А на тях дали някой някога е казвал, че у тях живее дявол?
Във второ отделение едно от любимите наказания на сестра Бернадет беше да ни пъхне в онези шкафчета в дъното на стаята и да затвори плъзгащите се врати. Веднъж и мен ме завря там, защото съм си правил в час хартиена лястовица, която дори не хвърлих да лети; и тогава изповръщах всичко вътре. Догади ми се само от вонята.
Мисля си тези неща за училището, а клеча на пясъка и гледам как океанът подлизва нашия замък. След това си спомням, че другите деца не са на училище; събота е.
Решавам, че няма да правя нищо, за да спася замъка на Канибал, дори няма да възстановя отнесените от водата части. Наблюдавам как челната му стена с бойниците рухва в предния преграден ров, след което водата отнася основите и кулата се сгромолясва. Пясъкът от стените на оградния окоп също взе да се разронва, а после връхлетя една огромна вълна и заля целия ни строеж — плисна нашироко, дръпна се назад и от замъка ни остана пак замък, ама като истински, сякаш строен преди хиляди години — стар, порутен, разяден от пясъка и пустинните хали. Не зная защо, но обичам да съзерцавам рушенето на нещата, то е като да гледаш как подпалват котешки опашки. Като си помисля, нищо чудно в мен наистина да се е вселил дявол.
Връщам се при нашите — мама седи, зареяла поглед към океана. Татко е легнал по очи върху един пешкир.
Поставям Канибал обратно в сандъчето и тя кротва; затваря си очите. Това боричкане с вълните и експедициите из замъка май че доста са я изморили. Пускам в сандъчето и парченце дроб, което бях взел със себе си. Дори миризмата на дроба не успява да я събуди. Струва ми се, че мама започва да харесва Канибал, защото се усмихва, докато ме гледа как се опитвам да я нахраня.
— Дики, харесва ли ти тук? Красив е океанът, нали? Друг път, когато съм идвала, винаги е било горещо, душно и пълно с народ. А сега мога да си стоя колкото си искам на слънце, без да се притеснявам, че ще ми излязат лунички.
Заобикалям я и докато минавам край татко, той светкавично протяга ръка и ме сграбчва за глезена.
— Ей, Скакалец, я ела да се поборим. Ще ти покажа някои от старите ми хватки, с които ще сбъркаш хлапетиите в квартала като се върнем.
Отпърво ме е страх. Не си спомням друг път да съм се борил с татко; всъщност не си спомням с никого да съм се борил. Мразя ги тия неща и повечето от децата в училище вече са ме оставили на мира. Ако си по-едър, или по-дребен от останалите, непрекъснато трябва да се биеш, но ако си точно по средата и на ръст, и на тегло, както съм аз, почти не те закачат. Разбира се, има ги и едни, дето все налитат на бой и най-вече от тях трябва да се пазиш.