Мама се плъзва надолу и се сгушва под завивките. Татко я прегръща с едната си ръка. Ние с Лоръл си навличаме пуловерите, а аз решавам да взема и Канибал. Лоръл също иска да излезем с Канибал.
Лесно стигаме до морската алея. Трябва да пресечем една голяма улица, но там си има светофар, пък и движението не е повече, отколкото на Лонг Лейн. Излизаме на дъсчената морска алея; не се вижда кой знае какво, но сигурно интересното е по-нататък.
Първо се оглеждаме откъде да си купим дъвчащи бонбони. На много места ги продават, ама ние искаме да купим от най-големите кутии с всички видове вътре и за най-малко пари. Най-накрая се спираме пред едно магазинче. Купуваме си половин кило и то струва само петдесет и девет цента. Лоръл казва, че тя ще го носи, защото моите ръце са заети с Канибал.
Отворил съм сандъчето на Канибал отгоре, за да може и тя да гледа. Само за кучета трябва да внимавам. Види ли куче, независимо колко е голямо, Канибал веднага се наежва, иска да скочи и да го убие. Слава богу, че срещаме само две кучета, пък и аз първи ги зърнах и имах време да затворя сандъчето, преди тя да се втурне навън.
Навсякъде светят цветни крушки и въпреки, че едно-две заведения са затворени, тъй като лятото е свършило, има и такива, дето още работят. Има и въртележка и тя струва десет цента. Решаваме да се повозим, затова си купуваме билети и се качваме. Освен нас има само още двама души на въртележката — едно момче и едно момиче, но те са вече големи.
На външната редица седалките представляват най-различни животни, които се въртят в кръг и се плъзгат нагоре-надолу по златни пръти; ние с Лоръл си избираме по едно животно и ги яхваме. Моето е черен кон с червени юзди, а нейното — жираф. Човекът от въртележката помага на Лоръл да си пъхне крачетата в стремената, докато аз сам се оправям, затягам си предпазния колан и здраво стискам Канибал. После мъжът затяга колана на Лоръл. Тя седи точно зад мен.
Открехвам капака на котешкото сандъче само колкото за една муцунка. Страх ме е, че на Канибал може да й се прииска да скочи навън и да започне да убива всички животни от въртележката. Тя не помръдва, май че не й се нрави това въртене на света. То и моята глава се замайва, дето знам, че така е с всички, а какво остава за мъниче като Канибал — направо може да й прилошее.
Човекът от въртележката не бърза да ни спре. Няма чакащи да се качат и той нехае. Пусна мотора и се забрави. Запали си една цигара, изпуши я цялата, докато ние се въртим, после я хвърли на земята и я стъпка. Другите двама на въртележката, изглежда, са му приятели, защото всеки път, като минат покрай него, и нещо му подвикват. Момичето е седнало върху слон и двата й крака стърчат встрани. Носи бели обувки и полата й се вдига от вятъра.
Все поглеждам назад към Лоръл; тя се усмихва и върти глава, иска всичко да огледа. Здраво стиска жирафа и само от време на време набързо ми маха с една ръка. Музиката свири високо, но аз не мога да позная песента. Първо решавам, че може да е оная дето се върти като света тра-ла-ла, но не е тя.
Когато слизаме, и двамата сме зашеметени. Мисля си освен това, че трябва да пусна Канибал да се изпишка. Откриваме една стълба, която води към плажа и слизаме по нея. Слънцето е взело да залязва и цялото небе гори червено. Канибал си играе наоколо, върти се също като че ли има опашка и я гони, после изтичва встрани от нас и наистина си свършва работата, и двете работи. Лоръл смята, че е срамота да я гледаме, но аз не се стеснявам.
Лоръл иска да се прибираме, защото вече се стъмва. Аз я предумвам да повървим още малко — до пристана, а после, по обратния път, да тичаме. Сигурно има още половин час, преди да мръкне; така мама и татко ще могат хубаво да се наспят.
Пак излизаме на дъсчената алея и минаваме през центъра на увеселенията, покрай Рибарския кей и в другия край зърваме една, ама много по-голяма, въртележка. Лоръл иска да отидем да я видим и тогава аз съглеждам нещо по-интересно.
Като го показвам на Лоръл, и тя ахва като мен. Точно там, на самата морска алея, се вижда огромна клетка и в нея — истински лъв! Клечи на задните си лапи и оглежда тълпата с ококорени очи, следи всички минувачи.
Ние с Лоръл веднага се лепваме за клетката. Виждал съм лъвове във филаделфийската зоологическа, но никога толкова отблизо, пък и в този лъв има нещо особено. Изглежда ми самотен, като че ли му липсва приятел. Прилича на лъва от „Магьосникът от Оз“. Приближаваме се и той свежда очи, право в нас гледа. По едно време раззинва уста в дълга прозявка. Никога не съм знаел, че лъвът може да отваря толкова голяма уста. Цялата ми глава на един залък ще отхапе. И зъбите му са дълги, остри и много по-жълти, отколкото съм си представял. Зъбите му са почти толкова жълти, колкото и очите, а неговите очи са жълтеникавокафяви, не зелени като очите на Канибал или на мама.