— Тати, видяхме истински лъв. Кажи, Дики.
— Наистина, и са го научили да се вози в мотоциклет, и то по една стена. Не знам как така става, че мотоциклетът не пада от стената, която е съвсем отвесна.
Ето и мама се надига на лакти. Тя е без долната си риза и е придърпала завивката до раменете си.
— Чак сега ли се връщате вие? Нали ви казах да се върнете по светло. Дики, не очаквах това от тебе.
— Абе мамо. То се стъмни така изведнъж, че въобще не забелязахме, защото се бяхме загледали в едни мотоциклети и в този лъв, дето ти казвам.
Отивам при татко. Той си облича панталоните.
— Дъвчащите бонбони струват петдесет и девет цента, освен това се повозихме на една въртележка за по десет цента, а това е остатъкът от двайсет и един цент.
— Задръж го, Дики. Може пак да се повозите. Значи вие добре си прекарахте, така ли?
— Човекът от въртележката ни остави да се возим, докато свят ни се завие. Цяла цигара изпуши, преди да ни спре. И двамата бяхме на външната редица и седалките ни се мърдаха освен това нагоре и надолу.
Мама се измъква от другата страна на леглото и ставайки, нахлузва долната си риза през главата.
— Време е да направя нещо за вечеря. Какво ще кажете за боб с пържени кюфтета?
Татко се навежда и целува мама по голото рамо.
— Ако питате мен, ще кажа, че е чудесно, любов моя; а за десерт ще се почерпим с дъвчащи бонбони. Вие, деца, купихте ли от онези, дето ви заръчах — с мента, с канела, с орехи и мед?
— Да, татко, от всички купихме. От всички, които каза.
Четвърта част
През първите няколко дни в армията Стюре Мудиг се чувстваше като зашеметен. Разкарваха го гол от едно място на друго. Остригаха косата му, надупчиха ръцете му с инжекции, и то така, че и в лактите не можеше да ги сгъва, после му дадоха нови дрехи, които въобще не му бяха по мярка.
Стюре се почувствува някак странно, сякаш бе изгубил всичко съществено в живота си — фермата, родителите, животните, — но никой като че ли не даваше пет пари за това.
Дадоха му легло от преплетени брезентови ремъци със сламен дюшек, което висеше над друго такова легло. Седеше там с игла и конец и съсредоточено прешиваше новите си дрехи, за да му станат по мярка. Лъскаше високите си обувки, докато светнат, ръцете продължаваха да го болят и той не спираше да мечтае за фермата. Като калъпи напъхваше дланите си в зачислените му боти, за да ги разшири отпред, за да не му стягат пръстите. Без дори да си дава ясна сметка за това, Стюре бе вече на път да се превърне в образцов войник.
Бързо свикна с ранното ставане в шест, което за него беше късно. С удоволствие си изяждаше храната, от която другите се оплакваха. Военната униформа му стоеше добре — нещо, което съзнаваше не без гордост.
И на полигона, и по време на учения той далеч превъзхождаше своите сънаборници. С пушката и трийсеткалибровата картечница нямаше равен на себе си; отличиха го за точна стрелба. По време на походи беше неуморим и единствен повдигаше духа на останалите редници. Още в края на първия месец направи впечатление на началниците си.
Поради своята рутинност и предимно практически задължения, казарменият живот се оказа идеален за Стюре Мудиг. Той с удоволствие разглобяваше пушката си и старателно я почистваше — ето това бе машинка, на която техническият му ум не можеше да се нарадва. Светът на балистиката определено му допадаше. Спартанският живот също.
В края на основния курс на подготовката той беше извикан в щаба на ротния командир. До този момент Стюре бе усвоил до съвършенство строгия протокол на войнишко поведение и дори го одобряваше. Изпъна се в стойка „мирно“ пред ротния. Командирът, чиято мирновременна професия бе преподавател по старогръцка литература в Принстънския университет, го бе предложил за повишение в чин и тутакси бе получил разрешението на висшестоящите. Самият той бе назначен за командир на пехотна рота, но все още не бе минал обучението си по стрелба с пистолет.
— Редник Мудиг, вашият сержант, сержант Мийк, даде предложение да бъдете произведен в чин ефрейтор и да заемете длъжността помощник-командир на неговия взвод. Следващата седмица ще бъдете официално уведомен за това, но още от сега може да получите нашивките си. Моите поздравления.
— Благодаря ви, сър.
Стюре добре знаеше, че съвсем справедливо е получил повишението си. Заслужаваше да бъде ротен командир, и то много повече, отколкото седналия пред него брадясал мъж, който прекарваше вечерите си в градския офицерски клуб, отдаден на танци и пиене.
Стюре изчака задължителния поздрав, който означаваше „свободен сте“. Ротният Фицджералд разсеяно отдаде чест на редник, вече почти ефрейтор Мудиг, който отвърна на поздрава, завъртя се на пета и напусна щаба на ротата.