— Виждате ли, лейтенант?
— Размазано.
Кеп изпусна думата меко, тихо, нежно.
— Това е добре, значи все пак е останало някакво зрение в окото.
И тогава за първи път Кеп проумя колко голяма е била вероятността да ослепее. А ако това бе станало, тогава толкова много неща нямаше да може да прави: да кара велосипед, да помага във фермата, да се любува на красивия свят. Две сълзи опариха ъгълчетата на очите му. Докторът сложи чист марлен тампон на окото, което току-що бе отворил, и взе полека да отделя тампона от другото. Той бе залепнал към клепача и миглите заедно със засъхналата гнойна слуз, но докторът успя да го откъсне безболезнено.
— А сега опитайте с това око, лейтенант. Можете ли да го отворите?
Малко остана да се закашля, защото в гърлото му пак се беше събрала твърда бучица, но Кеп я преглътна. Взе да отваря окото си бавно, за да избегне болката от светлината, но този път болка нямаше. Отново видя размити очертания и движещи се светлини, но не така ярки, както с другото око. Не знаеше, че докторът бе помолил сестрата да пусне транспарантите.
Кеп реши, че трябва да е по-зле с това око. Докторът заоглежда очната му ябълка с нещо подобно на червено фенерче, като повдигаше и отлепваше клепача така, че се чуваше глухо изпукване. После го затвори и сложи нов тампон.
— Сестра, превържете го отново, но този път не толкова стегнато. След седмица ще махнем превръзките.
— Е, лейтенант, късметлия сте; ще виждате, и то не по-лошо отпреди.
Кеп кимна едва-едва. Мъчеше се да преглътне парещите сълзи и задушаващата го кашлица. Почувства се ужасно самотен. После се замисли, както неведнъж през изминалите седмици, какво ли се е случило с неговата рота, дали има още убити, дали са си възвърнали територията, която бяха отстъпили, докато бягаха от отровния газ, и кой ли е новият им ротен?
— Е, лейтенант, трябва да черпите, няма как. И поводите са два. Първо, разминахте се със слепотата, и второ, войната свърши. Преди три седмици подписаха примирието. Като ви изпишем, ще можете да се върнете у дома. Хуните си получиха заслуженото благодарение на смелчаци като вас.
Кеп притихна. Помъчи се да се усмихне, да извика на лицето си една от своите лъчезарни усмивки, но не успя. Почувства се като човек, изпуснал края на представлението. Радваше се, че войната най-сетне е свършила, че вече няма да има убити войници, но го беше яд, че не е бил там с добрите си приятели, с ротата си.
Кеп Стюре Мудиг беше прехвърлен в една френска болница, близо до град с името Контрксвил. Беше специализирано заведение за пострадали от отровен газ. Пиеха минерални води, хранеха се предимно с плодове и когато времето позволяваше, излизаха да се припичат на слънце.
Минаха няколко месеца, преди да започне да диша безболезнено и още толкова, преди да може да направи и най-малкото усилие без непрекъснатите пристъпи на кашлица и повръщане. Постепенно очите му напълно възстановиха зрението си, но това трая цели девет месеца. Кеп си правеше очни упражнения, които сам измисляше: фокусираше погледа си в близък предмет, после в по-далечен, въртеше очите си наляво и надясно и се концентрираше с единствената мисъл да изчисти взора си от забулващата го мъглявина. Докторите бяха слисани. Те въобще не прогнозираха пълно възстановяване на зрението при степента на увреждане, каквато имаше Стюре.
И венците на Кеп бяха засегнати от отровния газ, така че той бе изгубил почти всичките си зъби с изключение на четири горни отпред и шест долни. Корените бяха посинели и изгнили. Трябваше му цяла изкуствена челюст, за да може да дъвче като човек.
Гъстата му руса коса беше опадала и само рядък къдрав мъх покриваше темето. Докторите смятаха, че не е възможно косата му да израсте отново. Всяка сутрин и вечер втриваха в скалпа му гореща мазнина, за да стимулират растежа, но от тази процедура не излезе нищо.
Сега той вече беше капитан Стюре Мудиг. Този чин получи като признание за самоотвержена служба. Получи и още един Орден за храброст и Кръст за изключителни заслуги. И орденът, и кръстът изпрати на родителите си в Уисконсин заедно с едно простичко обяснение, задето още не се е прибрал. Не им писа за истинския размер на пораженията. Кеп Мудиг се бе научил да лъже чрез премълчаване.
Беше на двайсет и две изпълнени с трудност години. А сега в тази болница се изпълваше с безпокойство. Красивият рус синеок младеж с обещаващо бъдеще се бе превърнал в бледен тъжен намръщен мъж, изгубил вяра в бъдещето.
Най-сетне, в края на 1919, цяла година след раняването му, той бе изписан със седемдесет процента перманентна инвалидност. До края на живота си щеше да получава пенсия от правителството на САЩ.