Като го видяха, родителите му се разплакаха. В него не бе останало и помен от предишното вечно усмихнато, вечно услужливо, простодушно момче. Бе изгубил простодушието си. Дълбоко, неизкоренимо чувство за вина терзаеше сърцето му. Кеп страдаше от това, което навремето наричаха войнишки шок — комбинация от мъка по онова загубено другарство, което се създава единствено на бойното поле, и чувство за вина, че си останал жив.
Фермата изглеждаше съвсем запусната. Цените на млякото, маслото и зърното бяха толкова ниски, че родителите на Стюре не можеха да посрещнат ипотечните полици. През изминалите години бяха изплатили втората ипотека с непосилен труд, но още имаха заеми върху десетте хиляди долара от първата ипотека. Лихвените плащания върху ипотеката от 3.60 долара на акър, а данъците от 1.90 долара на акър бяха повече от това, което можеше да се изкара. Баща му беше на път да се превърне във фермер наемател, тъй като едно застрахователно дружество държеше заема върху неговата собственост; кредиторите го заплашваха с ликвидация на имота, който представляваше същността на целия му отруден живот. По онова време такава беше съдбата на почти всички фермери от тази част на страната: Минесота, Айдахо, Уисконсин и двете Дакоти.
Стюре реши, че ще успее да съживи фермата, ако купи трактор. Беше получил накуп просрочените изплащания на инвалидната си пенсия, войнишката си заплата за месеците, прекарани в болница, и полагаемата се за уволнението премия. Всички тези пари вложи в един трактор на фирмата „Интернешънъл Харвестър“.
Тракторът се превърна в радостта на живота му. Вече имаше основание да живее. По цял ден браздеше земята с него, разораваше пустеещи целини, изтръгваше стари коренища, почистваше полето. А щом се мръкнеше, продължаваше да се грижи за него в плевнята. Разглобяваше го, изучаваше техническите му тайни, доусъвършенстваше го. Често се случваше да будува над него по цяла нощ, като развинтваше отделни части, за да изучава и анализира действието им. И така Стюре започна да си възвръща част от вродената му вяра в живота, в смисъла на съществуването.
Но въпреки усилията му фермата си остана нерентабилна. Кеп се бореше с нещо извън него — зараждащата се икономическа трагедия, която в крайна сметка се разрази в така наречената Голяма депресия. Освен това взе и да не го свърта във фермата.
Кеп, който сега не сваляше кепето от главата си, за да прикрива оплешивялото си теме, копнееше за двигатели, за мотори. Беше сигурен, че ще успее да си намери работа като механик в Детройт и тогава ще може да изпраща пари на своите, за да живеят на спокойствие във фермата. В Детройт можеха да се спечелят добри пари с технически ум и сръчни ръце, а Кеп бе напълно убеден, че го бива с машините така, както го биваше и с животните.
Родителите му не останаха много доволни от това негово решение, но съзнаваха, че така поне ще успеят да задържат фермата — мечтата на техния живот, да бъдат независими. Освен това виждаха, че Стюре не е същият. Грижите за добитъка вече не му доставяха удоволствие. Претупваше доенето и веднага отиваше да си човърка трактора. Беше станал мъж и вече трябваше да поеме по свой път.
Кеп напусна фермата и тръгна пеш за Детройт. Взе със себе си чифт чорапи, две ризи, един кат долно бельо и резервен чифт панталони. Всичко това добре стегнато в голям черен вързоп, висеше през рамото му на края на дълга тояга. Приличаше на скитник от комиксите. Носеше си и малко кожено куфарче с инструменти. Кеп не виждаше нищо необикновено в това; така можеше най-удобно да носи всичките си неща, също както бе носил пушката си и торбата с муниции.
В Детройт бързо си намери работа. Градът се бе превърнал в център на автомобилната промишленост и талантът на Кеп бе моментално оценен. Този умърлушен плешивец беше на „ти“ с машините.
За по-малко от година получи назначение като механик на един състезателен отбор, който участваше в надбягвания с коли из цяла Америка.
Точно тогава на мода излизаха автомобилните ралита, и то предимно по дъсчени писти. Кеп работеше с отбора на непобедимите Дюзенберг — безспорните любимци на публиката.
Започна да пътува с тях. Първо отидоха на трикилометровата овална писта в Мейуд, недалеч от Чикаго. И точно там за първи път Кеп има възможност да покара една от колите по време на тренировка. Преживяването го възбуди. Можеше да развие огромна скорост, без болните дробове и хромият крак да му пречат. Още във фермата се беше опитвал да тича, като пухтеше нагоре по хълмовете, преплиташе крака по нанадолнищата, кашляше, без да спира, и все не му достигаше въздух. И еднокилометров пробег не му беше вече по силите с тази рана от шрапнел в крака.